— В безопасност!? Тези хора в безопасност ли ти изглеждат? А освен това виж тук! Тролско лайно! Тук има тролове! Сигурно точно сега ни наблюдават. Уф! Мразя ги! — Мадмардиган посегна към дръжката на меча си и се взря в кулите.
Разиел извика отново, този път като че ли сърцето й се късаше. Те се втурнаха по стълбището, където тя беше открила още един от кристалните блокове. В този имаше красив мъж на около трийсет и пет години — червенокос, със спокойни, широко разположени очи. Беше поздравявал някого в двора, когато проклятието на Бевморда го застигнало. Ръката му стоеше наполовина вдигната.
— Кралят! — проплака Разиел.
— Бащата на Сорша? — Мадмардиган се наведе и се взря отблизо в ледения блок.
— Да. О, Уилоу вземи магическата пръчка. Магическата пръчка! Трябва веднага да ме преобразиш!
— Разиел, не мисля, че…
— Трябва да опиташ! Повярвай в себе си, Уилоу! И се съсредоточи!
Мадмардиган изсумтя.
— Няма да минем само с вълшебства, Разиел. Давай, Дребосък! Аз ще потърся истински оръжия.
Той изтича по подвижния мост над рова, заобиколи помещенията на главния караул и влезе в оръжейницата на приземния етаж. Целият арсенал на Тир Аслийн лежеше в готовност. Покрити с дебел слой прах и паяжини, оръжията почиваха така, както войните ги бяха оставили. Големи лъкове и арбалети, копия, пики и алебарди, всевъзможни стрели. Голям брой ризници и метални доспехи също очакваха храбрите рицари. В центъра, на пиедестал, стояха личните Доспехи на краля, изработени от бронз и закалено злато — отдавнашна изработка на горските вълшебници. Изглеждаше сякаш самият крал стоеше там с протегната за поздрав десница. Мадмардиган обиколи с възхищение доспехите. Изпробва ръкавицата на своята ръка. Беше му по мярка. Взе единия от златните набедреници и го пристегна около кръста си. Той също му прилепна. Вдигна златния шлем, изтръска кичура бели пера от праха и го сложи на главата си. Стоеше му сякаш беше правен за него. Бързо облече останалите части на рицарския костюм — предпазителите за врата и рамената, ризницата, поличката, набедрениците и металните обувки. След като се облече, Мадмардиган си избра добър меч и арбалет от арсенала. Взе и няколко стрели за арбалета. Поколеба се пред златния щит, но се отказа. Щеше да му бъде в тежест за това, което го очакваше.
Така, сияещ той изтича обратно на подвижния мост до сградата на караула. И като сочеше през портата към мраморния път извика:
— Идват!
Уилоу беше стигнал до средата на заклинанието, когато прозвуча предупреждението на Мадмардиган.
— Авалориум — каза Уилоу, затворил очи в момент на силна концентрация и стиснал магическата пръчка в двете си ръце. — Гриинан луата тай тонда пинрстар…
Фин Разиел, свита пред него, беше започнала да се променя от гарван в нещо друго.
Уилоу се обърна. Заклинанието прекъсна действието си. Разиел, възприела формата, до която беше стигнала — на бяла коза — изприпка през двора, като блееше жално.
Нито Мадмардиган, нито Уилоу имаха време да забележат какво стана с Разиел. Вниманието им беше привлечено от връхлитащите през поляните и мраморния път войски на Каел.
Битката за Тир Аслийн беше започнала.
— Зареди оня катапулт! — извика Мадмардиган, като сочеше огромната балиста върху крепостната стена, която стоеше готова и очакваше единствено заряда от копия.
Уилоу пъхна магическата пръчка в джоба си, грабна Елора и се втурна по стъпалата на едната от кулите при портата, за да изпълни заповедта. Изтича по крепостната стена към катапулта. Събитията, които последваха, бяха толкова много и се развиха толкова бързо, че Уилоу никога нямаше да успее да си ги спомни ясно или да възпроизведе точно техния ред. За него битката беше един кошмар, мрачен и ужасяващ сън. Около него свистяха стрели от лъкове и арбалети, задираха дрехите му, рикошираха в каменните зъбци на крепостната стена и твърдото дърво на балистата. Като политна назад и прикри Елора с тялото си, той запълзя към кулата, за да потърси прикритие. Долу Мадмардиган в златните си доспехи се спусна, за да затръшне и залости портата. В същия момент Каел прогърмя по подвижния мост.
— Таран! — изрева Каел. — Онова дърво!
Войниците побързаха да се подчинят и скоро един дебел бук падна, повален на земята. През това време силите на Нокмаар отстъпиха и се прегрупираха. През бойниците на кулата Уилоу видя Каел и Сорша да сочат замъка и да обсъждат тактиката си, възседнали неспокойните си коне.
В двора Мадмардиган опъваше въжета ниско по земята и залагаше скрити капани. След това, с помощта на Разиел, която буташе с рогата си късове скали към него, зареди един катапулт, прицелен точно в портата.