Пърл очакваше, че те ще се спуснат след нея и един по един ще й се извинят.
Само че не стана така.
По целия път до къщи тя вървя със стиснати юмруци.
Синдер. Вината беше на Синдер. Откакто Пеони, не, откакто баща им пипна чума и те й го отмъкнаха. Вината за всичко беше на Синдер.
Каримджи, съседката от 1216, не се помръдна, когато Пърл мина като вихър покрай нея. Тя блъсна жената в стената и спря, колкото да я изгледа убийствено — старата мързелива вещица да не би да е ослепяла? — но онази само високомерно изсумтя.
След бала на Пърл често й се налагаше да се сблъсква с подобна реакция. Коя беше тази жена, че да гледа отвисоко нея и майка й? Една дърта вдовица, чийто мъж беше починал, защото обичаше чашката, а сега тя седеше по цял ден във вмирисания си на зеле апартамент и се любуваше на жалката си колекция от керамични маймуни.
И тя се смяташе за нещо повече от Пърл?
Целият свят се бе обърнал срещу момичето.
— Много извинявайте — процеди Пърл през зъби и закрачи ядно към своя апартамент. Вратата беше открехната леко, но Пърл не обърна внимание и я отвори с такъв замах, че тя се блъсна в стената.
Момичето се вкамени.
Дневната беше с краката нагоре. Беше в още по-окаяно състояние, от деня, в който майка й я претършува за тъпите покани.
Картините и гравираните плочи бяха съборени от полицата на камината, чисто новият нетскрийн лежеше на пода, а урната с праха на Пеони…
Стомахът на Пърл се преобърна. Вратата се върна обратно и я удари по рамото.
— Мамо? — рече тя и прекоси антрето.
Замръзна. От гърлото й се надигна писък, но замря в ужасено цвърчене.
Той се бе облегнал на отсрещната стена на дневната. Външно приличаше на мъж, но раменете му бяха приведени, а на огромните му ръце имаше дълги нокти. От устните на изкривената му муцуна стърчаха зъби, а черните му, стъклени очи бяха хлътнали навътре.
Пърл изхленчи. Инстинктът я караше да отстъпи назад, но в същото време й казваше, че няма смисъл.
Главата й се изпълни със стотици ужасяващи разкази, от новини до прошепнати клюки.
Убийствата са напосоки, казваха хората.
Във всеки миг лунните чудовища можеха да бъдат навсякъде. В нападенията им нямаше никаква логика, никаква последователност. Те се втурваха в някоя претъпкана с офиси сграда и избиваха всички до крак примерно на деветия етаж, а оставяха останалите на мира. Убиваха заспали деца в леглата им, но пощадяваха братята им в другия край на стаята. Разчленяваха мъже, които притичваха от ховъра до къщата си, после звъняха на звънеца, за да могат близките им да ги открият все още кървящи на стъпалата отпред.
Ужасът се коренеше в липсата на последователност. В жестокостта и безчувствения начин, по който подбираха жертвите си, а сетне оставяха куп свидетели, за да разнесат страха.
Всеки го грозеше опасност.
Абсолютно всеки.
Но на Пърл не й беше минавало през ума, че могат да дойдат и тук, в техния малък апартамент, в този многолюден град…
А и войната беше прекратена. Нападения нямаше от няколко дни. Защо сега? Защо нея?
От гърлото й се изтръгна стон. Съществото се изсмя и тя осъзна, че когато то влезе, дъвчеше нещо. Сякаш си бе взело закуска от хладилника.
Мамо.
Пърл се разхлипа и понечи да побегне.
Вратата се затвори с трясък. На пътя й се изпречи още едно същество.
Разплакана и разтреперана, тя се свлече на колене.
— Моля ви. Моля ви!
— Сигурен ли си, че не бива да я ядем? — попита този до вратата. Думите му едва се разбираха заради грубия, дрезгав глас. Той сграбчи Пърл за ръката и я вдигна на крака. Тя изпищя и се опита да се измъкне, но онзи стискаше безпощадно. Вдигна я така, че да може хубаво да я разгледа. — Само да я опитам? Изглежда толкова вкусна.
— Но мирише на кисело.
Въпреки истерията си Пърл също усети миризмата. Между краката и беше мокро. Простена, краката й отново се подкосиха и тя увисна на ръката на чудовището.
— Господарката каза да ги заведем без косъм да е паднал от главата им. Ако искаш да си ръфнеш малко, давай. Нейният гняв, твоята глава.
Онзи, който държеше Пърл, допря нос до лакътя й и я подуши с копнеж. После пусна ръката й и я преметна през рамо.