Скарлет зяпна.
— Излизаш навън, нали?
— Налага се.
Скарлет завъртя очи, но не беше изненадана. Стана и хвърли поглед към кухнята, където тананикането на Уинтър бе станало драматично и развълнувано.
— Уинтър?
Принцесата се появи веднага. Ръцете й бяха изцапани с хоросан. Скарлет я изгледа.
— Какво правиш?
— Оправям къщата — отвърна Уинтър, сякаш това беше очевидно. — За да не се срути.
— Така. Е, браво на теб. Аз и Синдер отиваме да изгледаме записа. Ако някой дойде в къщата, скрий се. Не излизай на улицата и гледай да не правиш нищо необмислено.
Уинтър й смигна.
— Ще се правя на вестибюл с непокътнат здрав разум.
Скарлет поклати отчаяно глава и се обърна към Синдер:
— Тя ще се оправи. Да вървим.
Часовникът в съзнанието на Синдер отброяваше минутата и двете със Скарлет едва-що бяха напуснали къщата, когато под купола над главите им притъмня. В далечината се виждаха първите работници, които се прибираха по домовете си от фабриките. Всички се спряха, вдигнаха глави и зачакаха да чуят неизменно лошите новини, които кралицата щеше да им поднесе.
Няколко квадрата с големината на сгради се включиха по повърхността на купола и показаха отчетлив образ, повторен няколко пъти във всички посоки — лицето на Синдер, залепено на небето.
Синдер направи гримаса, като се видя. По време на записа на „Рампион“ тя се чувстваше дръзка и решителна. Не си даде труд да се облече по-добре. Предпочиташе хората да я видят такава, каквато си беше. На записа носеше същата военна тениска и сиви панталони, които отдавна бе намерила на кораба. Косата й, както винаги, беше вързана на конска опашка. Беше скръстила ръце на гърдите си и изкуствената й ръка бе изложена на показ.
По нищо не приличаше на величествената си, обаятелна, властна леля.
— Синдер — изсъска Скарлет. — Използвай обаянието си.
Синдер се сепна и се преобрази в обикновената девойка, която беше, докато бягаха от Артемизия. Така поне хората в сектора нямаше да я познаят, макар че обаянието нямаше да я предпази от камерите.
Но тя таеше надежда, че Левана ще трябва да прегледа доста записи след днешния ден.
Образът й в небето проговори:
— Лунитяни, спрете работата си и изслушайте това послание. Казвам се Селена Блекбърн. Аз съм дъщерята на мъртвата кралица Чанъри, племенница на принцеса Левана и законна наследница на лунния трон. — Доста пъти се бе упражнявала да изрича думите и сега се зарадва, че не звучи като пълна глупачка. — Казаха ви, че преди тринадесет години съм изгоряла в пожара в детската си стая, но истината е, че леля ми Левана се е опитала да ме убие. Няколко добри люде са ме спасили и са ме отвели на Земята. Там бях отгледана и пазена, докато стане време да се завърна на Луната и да поискам онова, което е мое рождено право. Докато бях далеч оттук, Левана е поробила народа ни. Тя отнема синовете от родителите им и ги превръща в чудовища. Тя взема от семействата им щитовете и ги убива. Държи ви гладни, докато хората в Артемизия се тъпчат с богати, разкошни храни и деликатеси. — На лицето й се изписа пламенност. — Но управлението на Левана е към своя край. Аз се завърнах и ще си взема това, което ми се полага.
Тръпки пробягаха по ръцете на Синдер, когато чу собственият си глас да звучи тъй вещо, самоуверено и достойно.
— Скоро предстои сватбата — продължаваше записът — между Левана и император Каито и кралицата ще бъде коронясана за императрица на Източната република — чест, за която надали ще се намери по-незаслужил владетел. Аз няма да позволя на Левана да разшири владенията на своята тирания. Няма да стоя встрани, докато тя поробва и мами народа ми и води война на Земята. Ето защо, преди земната корона да бъде сложена на главата й, аз ще отведа армия пред вратите на Артемизия.
Сега усмивката й стана злокобна, безстрашна.
— Искам от вас, лунни граждани, да станете тази армия. Вие имате силата да се борите срещу Левана и хората, които ви държат в подчинение. Да започнем още сега, тази вечер. Да вдигнем заедно въстание срещу режима. Повече няма да се подчиняваме на вечерния час, няма да се отказваме от правото си да се срещаме, да разговаряме, да бъдем чути. Повече няма да даваме децата си, за да станат стражи и войници, от които Левана може всеки миг да се отърве. Повече няма да отглеждаме посеви и животни, които след това пред очите ни се откарват в Артемизия, докато нашите деца мрат от глад. Повече няма да произвеждаме оръжия за войните на Левана. Вместо това ще ги използваме за нас, за нашата война.