Когато стигнаха до последния холограф, Каи едва не се строполи. Погледна два пъти, за да се увери, че не си е изгубил ума.
На пръв поглед жената на него приличаше досущ на Синдер.
Сърцето му се разтуптя, но щом холографът се обърна към него, той осъзна грешката си. Това беше една версия на Синдер с пищни, заоблени форми и лисича усмивка. Скулите й бяха по-ясно изразени, носът — малко по-тесен. В действителност прилика съществуваше не между жената и Синдер, а между нея и Синдер, която беше видял на стълбището в балната зала.
Той погледна табелата и подозренията му се потвърдиха. Кралица Чанъри Блекбърн.
С неволното си, болезнено красиво обаяние Синдер приличаше на майка си.
— Ваше Величество?
Сепнат, Каи отвърна очи и тръгна, без да каже дума на прислужника, оставяйки назад поклащащия се холограф.
Очакваше, че ще го отведат в тронната зала, но когато минаха през желязна врата с решетка и тръгнаха по обикновен коридор, съмнението го загриза. Отляво подминаха красива сводеста врата.
— Какво има тук?
Изненада се, когато момчето му отвърна:
— Кралските съкровища, скиптърът и короната.
Кралските съкровища. Безценните произведения на изкуството и богатствата на Ню Бейджин се съхраняваха в едно от най-строго охраняваните подземия. Беше пълно със скъпоценни камъни с големината на яйце, хилядолетни мечове със златно покритие, тук се пазеха дори короните на императора и императрицата, когато не се ползваха.
Ясно, че това крило не беше включено в обиколката на двореца за посетители. Къде тогава го водеха?
Завиха зад още един ъгъл и Каи беше въведен в нещо като компютърен център, пълен с невидими екрани и холографски сфери. Карти и монитори светеха върху всяка стена, а вътре имаше поне тридесет мъже и жени, които анализираха изобилието от материали и събираха текущите сведения.
Преди да проумее какво правят обаче, го тикнаха през една стъклена врата в съседната стая. Вратата се затвори и той се озова зад звукоизолиращото стъкло.
Обходи с поглед новото помещение. Върху екран на една от стените се виждаше Артемизия и Земята отвъд хоризонта. Два пищни трона стояха пред него.
В останалата част стаята беше претрупана с лампиони и записващи устройства. Напомняше му на залата за пресконференции в Ню Бейджин, но без местата за журналистите.
Левана стоеше зад един стол, отпуснала ръце върху облегалката му. Беше облечена в блестяща черна рокля, препасана със сребърен колан. Върху брошката на колана имаше изящен дантелен мотив от злато и кристали, с които беше изписано:
Принцеса Уинтър си отиде, но ние вечно ще я помним.
Устните на Каи се извиха от отвращение. Поне този слух бе стигнал до него.
Едни казваха, че принцесата е била убита от страж, а други — от ревнив ухажор. Но след като видя как Левана изръмжа на доведената си дъщеря, Каи си имаше свои теории.
До вратата стояха чародеят Еймъри и капитанът на стражата. Мъж, когото Каи не познаваше, човъркаше нещо по една от лампите.
При все че устните на Левана бяха разтегнати в усмивка, от очите й бликаше злоба и гняв.
Нещо се бе случило.
Каи разкрачи крака и пъхна ръце в джобовете с надеждата да си придаде спокоен, но очарователен вид.
— Здравей, любима моя — рече той провлечено, спомняйки си мазните обръщения, с които го бе посрещнала.
Левана му хвърли изпепеляващ поглед. Ясно, щом не искаше да водят престорената си игра, значи нещо се беше объркало ужасно.
А това, мислеше с надежда той, значеше, че нещо се е наредило както трябва.
— Обещахте ми, че ще се отнасяте с мен като с дипломатически гост. Искам да се посъветвам с Кон Торин и с другите делегати от Земята и да ми бъде позволено да се разхождам свободно из двореца и града. Ние не сме ваши затворници.
— За зла участ, днес не приемам никакви искания. — Левана впи дългите си нокти в облегалката на стола, който ползваше за трон. — Но за сметка на това ще ми помогнете в едно дребно начинание. Готови ли сме?
Мъжът държеше листове хартия в различни нюанси на бялото.
— Един момент, кралице.
Каи вдигна вежди.
— С нищо няма да ви помогна, преди да задоволите желанията ми и да отговорите на въпросите ми.
— Скъпи мой женихо, вие се отказахте от правото си на дипломатически вежливости, когато доведохте в дома ми онези престъпници. Седнете.