Прилоша й. Защо Селена не беше умряла — спокойно, милостиво, както тя беше намислила? Всичко трябваше да свърши, когато онази бавачка, която бе придумала, подпали къщичката за игра на принцесата. Няма племенница. Няма принцеса. Няма бъдеща кралица.
Но някой я беше измамил. Селена беше жива и се опитваше да й измъкне трона.
Тя отново съсредоточи поглед върху екраните.
— Това е моят народ — прошепна тя. — Моята кръв и моята душа. Аз съм тяхната кралица.
Еймъри изникна до нея.
— Разбира се, че е така, Ваше Величество. Киборгът няма представа какво се иска, за да бъдеш кралица. С какви решения се налага да живее човек. Какви жертви са нужни. Когато тя изчезне, народът ще признае, че вие винаги сте била жената, на която справедливо се полага да седне на трона ни.
— Когато тя изчезне — повтори Левана, хващайки се за думите. — Но как ще разбера, че е изчезнала, след като не мога да я намеря?
Това я вбесяваше. Беше разбрала, че киборгът заплашва владенията й от мига, когато я позна на Земята. Но опитът на Селена да настрои лунитяните срещу нея беше удар, който не можеше да проумее. Мисълта, че любовта им се бе превърнала в предубедена омраза, оставяше дробовете й без дъх, а душата й — празна.
Това беше планът на киборга. Да обърне срещу кралицата толкова хора, колкото може, защото това щеше да бъде нейното най-силно предимство. Левана би могла да контролира стотици, може би хиляди граждани, когато това се налагаше. С чародеите зад себе си можеше да контролира цели сектори, цели градове.
Но дори тя имаше граници.
Поклати глава. Това беше без значение. Народът нямаше да въстане срещу нея. Народът я обичаше.
Тя потърка челото си с два пръста.
— Какво да направя?
— Кралице — обади се Еймъри, — може би ви нося добри новини.
Кралицата въздъхна и се обърна към чародея.
— С радост ще ги чуя.
— Тази сутрин получих интересен доклад от лабораториите, но след излъчването на киборга така и не успявах да намеря удобен момент да споделя техните открития. Получих потвърждение, че можем да размножим мутиралите летумозисни микроби, открити в тялото на доктор Сейдж Дарнъл на Земята и че нашият имунитет към първоначалната болест в действителност е уязвим от тази мутация.
На Левана й трябваше само миг, за да смени посоката на мислите си.
— А лекарството?
— Още действа, но прозорецът, в който трябва да се приложи, е стеснен.
Левана потупа с пръст долната си устна.
— Това е интересно.
Преди години Левана подпали тази чума на Земята и скоро щеше да пожъне успехите си. Земята беше слаба и отчаяно искаше да се отърве от чумата. Отчаяно искаше да сложат край на войната.
А когато им даде лекарството, хората там щяха да бъдат неизразимо благодарни на своята нова кралица.
Ала тя никога не бе очаквала, че болестта, създадена в лабораторията, ще мутира в естествени условия. А ето че се оказа, че никой не е защитен, дори собственият й народ. Какво необяснимо чудо!
— Благодаря ти, Еймъри. Това току-виж се оказал отговорът, който търсех. Ако народът не вижда собствените си грешки и не ще сам да запълзи отново в краката ми, аз ще намеря нов начин да го убедя. Ще ме боли да гледам как хората страдат, но това е едно от онези трудни решения, което една кралица от време на време се налага да взема.
Сърцето й запърха радостно, когато си представи как всички се редят в двора отвъд стените на двореца и коленичат пред нея с просълзени очи. Те ще я боготворят, задето е спасила живота им. А тя ще ги спаси с доброто си сърце и благородството си.
О, как само щяха да я обикнат, нея, тяхната спасителка, тяхната законна кралица!
— Ваше Величество!
Тя се извърна към гласа. Една жена се бе надигнала и наместваше един от екраните.
— Мисля, че открих нещо.
Левана избута Еймъри, за да вижда по-добре. На екрана се виждаше централният площад в някой от външните сектори — реголитните мини най-вероятно, ако се съдеше по прахоляка, който беше навсякъде, дори беше зацапал окото на камерата. Виждаше се и фонтанът, направен по неин образ — нещо красиво в сивия свят на работниците.
Площадът беше пълен с народ — нещо, което се случваше рядко. Вечерният час, който бе наложила, не позволяваше на хората да се събират със съседите си след работа.