— Искам да знам какво става — рече той и изключи холографа. — Сигурен съм, че са започнали. Синдер е направила нещо.
Торин сви някак извинително рамене.
— Не знам нищо повече от вас.
— Не очаквам от теб да знаеш повече. Просто е ужасно потискащо да стоя затворен тук, докато тя… докато те са някъде във външните сектори! И правят… каквото там правят! — Той отиде при Торин до прозореца и зарови пръсти в косата си. — Как могат хората тук да търпят да бъдат откъснати от останалата част от страната? Без медии няма как да разберат какво става там. Това не ги ли подлудява?
— Едва ли. Погледнете разкоша, в който тънат благодарение на труда на хората от външните сектори. Нима мислите, че благородниците ще поискат да разрушат илюзията си за рая, като видят мръсотията в другите части на страната?
Каи се навъси. Съжали, че въпросът му бе прозвучал тъй наивно. Но не можеше да проумее това. Още помнеше деня, когато Наинси му съобщи статистическите данни за бедността и броя на бездомниците в Републиката. Тогава беше на тринадесет години. Благодарение на Наинси разбра колко важни са цифрите. И макар че те бяха скочили нагоре след разпространението на летумозиса, все пак оставаха по-ниски, отколкото през десетилетията, последвали Четвъртата световна война. Но тогава Каи прекара цяла седмица почти без да мигне, мислейки за участта на своите поданици, които нямаха храна и подслон, докато той живееше в удобства и грижи в двореца си. Дори написа предложение да дадат под наем двореца на хората в крайна нужда, беше готов да предостави половината от покоите си и макар че баща му обеща да прочете предложенията му, Каи се съмняваше, че ги е взел присърце.
Сега разбираше колко детински са били те, но пак не можеше да си представи да не помогне с всички сили на гражданите на Републиката, както не можеше да си представи, че приближените на Левана не изпитват съчувствие към хората, построили техния рай.
— Лицето ви се е оправило. Раната едва ли ще се забелязва на сватбените снимки.
В първия миг Каи не го разбра.
— О… да. — Той опипа страната си, където Вълка го бе ударил с юмрук. Болеше го малко, но тъй като наоколо нямаше огледала, съвсем беше забравил за синината.
— Тази хитрост май не ми свърши много работа — измърмори той и мушна ръце в джобовете си.
— Доблестна саможертва все пак — рече Торин. — Като стана дума за пленничеството ви, видяхте ли доклада, който пристигна тази сутрин от американската армия?
Каи се обърна.
— Не, разбира се. Тя взе портскрийна ми.
Торин го погледна съчувствено.
— Добре. Ще ви дам моя.
— Благодаря, Торин. Кажи сега какво е станало.
— Намерили са кораба на приятелите ви да се движи в орбита. Изоставен. Откарали са го в Американската република, за да съберат доказателства, които да използват срещу похитителите ви. След като ги открият, разбира се.
Каи се почеса по врата.
— Те знаеха, че такава съдба очаква кораба, но въпреки всичко Трън няма да се зарадва да го чуе.
— Корабът е бил краден. Все едно на чия страна е сега, този Трън си остава крадец и дезертьор. Трудно ми е да му съчувствам заради загубата му.
Каи не можа да сдържи ироничната си усмивка.
— Съгласен съм, но когато пак срещнем Трън, остави на мен да му съобщя новината.
Той плъзна поглед към езерото, където водата се плискаше в обгръщащия я купол. Сякаш там беше краят на света. Цивилизацията — съвършено капсулирана, цялата в блясък и чистота. Отвъд лежеше пустошта. На хоризонта се виждаше друг купол и Каи се почуди кой може да е.
Беше подбирал внимателно думите си. Когато пак видят Трън, а не ако. Така трябваше да мисли за съратниците си, за приятелите си. Така трябваше да мисли за Синдер, ако искаше да издържи. Чудеше се къде ли е тя сега, докъде е успяла да стигне. Дали беше в безопасност?
Почукването по вратата го сепна, но изненадата премина в ужас.
— Ето, започва се — измърмори. — Влез.
На прага обаче не го очакваше сватбен стилист, а един от неговите стражи, който държеше малък пакет, увит с цветно кадифе.
— Простете, че ви прекъсвам. Един слуга го донесе сутринта — подарък от Нейно Величество кралицата. Направихме тест за химикали и експлозиви. Няма страшно, можете да го отворите. — Той подаде пакета на Каи.
— С една дума, Левана няма да ме взриви преди церемонията? — попита Каи и пое кутията. — Колко жалко.