Левана сви рамене.
— Не можеш да ме спреш. И коронацията няма да спреш. Залогът е твърде голям, за да рискуваш всичко за някакво си момиче… за някакъв си киборг. Знам, че ще се съгласиш с мен.
Каи пребледня и Синдер си представи как удря кралицата или прави нещо също толкова глупаво.
— Клещи. — Гласът й и необяснимата дума бяха достатъчни да привлекат отново вниманието към нея. Каи свъси вежди за миг между объркването и момента, в който Синдер задейства манипулацията. Тя почувства енергията му — пламнала, разгорещена — и по всякакъв начин се постара да я успокои. — Всичко е наред — рече тя с облекчение, когато мускулите му се отпуснаха.
Сигурно после щеше да й се сърди.
Левана изръмжа, блъсна подноса с предястията, скочи на крака и събори прислужника на земята, а той побърза да избяга, лазейки.
— Спри да манипулираш съпруга ми!
Синдер се засмя и отново погледна кралицата.
— Не бъди лицемерка. Ти го манипулираш през цялото време.
— Той е мой! Мой съпруг! Мой крал!
— Твой затворник? Твое кученце? Твой трофей? — Синдер направи крачка напред, но в следващия миг един страж я застигна, сложи ръка на рамото й и я задържа. Още стражи скочиха, готови да действат. Синдер изсумтя. Хубаво беше да знае, че даже с вързани ръце може да изправи Левана на нокти. — Сигурно е много удовлетворително взаимоотношенията ти с хората да се градят върху лъжи.
Левана сви устни и за миг някаква неясна, противоречива картина заподскача на ретина-дисплея на Синдер. Нещо не беше в ред с лявата страна на Леваниното лице. Единият й клепач беше полупритворен. По бузата й имаше странни резки. Синдер примигна бързо. Дали Левана губеше контрол върху обаянието си заради гнева си, или нейната оптобионика се опитваше да разгадае аномалията, пред която бе изправена.
Тя трепна пред пороя визуални данни и се опита да прикрие разсеяния си поглед.
Кралицата се отпусна, а с нея и стражите.
— Ти си лъжата — рече Левана с овладян глас. — Ти си измамата.
Синдер бе впила поглед в устата на кралицата, която обикновено беше тъй съвършена и тъмночервена. Сега обаче се извиваше в единия край надолу под странен ъгъл, а това се разминаваше с обичайната й апатична усмивка.
Под обаянието имаше някакъв недъг. Нещо като белег. Може би дори парализа.
Синдер се взираше, а пулсът отекваше гръмовно в главата й. Някъде далеч в съзнанието й започна да се оформя мисъл, надежда.
— Наричали са ме и с по-лоши имена — рече тя и придаде равнодушие на лицето си, макар че явно закъсня. Левана беше видяла промяната в нея, а може би я бе почувствала. Кралицата мигновено стана предпазлива, подозрителна.
Тя, разбира се, можеше да бъде предпазлива, колкото си щеше. Можеше да хвърли обаянието си върху всеки в залата, върху всеки човек в кралството й.
Ала не можеше да заблуди Синдер. Или по-скоро, не можеше да заблуди компютъра на Синдер.
Синдер спря да се съпротивлява срещу яростния порой данни, който мозъчният й интерфейс сглобяваше. Обаянието беше биологическа концепция. Лунитяните използваха естественото биоелектричество на хората, за да създадат малки електрически импулси в мозъка и да променят образа, който виждаха, мислите, чувствата и действията им. Но биоелектричеството не можеше да повлияе на киборгската част от мозъка на Синдер. Той беше машина, в него всичко беше информация, програмиране, математика и логика. Когато се изправеше срещу лунното обаяние или пък някой лунитянин се опиташе да я манипулира, двете части на мозъка й влизаха във война и се опитваха да определят коя от двете трябва да доминира.
Този път Синдер остави киборгът в нея да спечели.
Хаотичната информация се завърна с пълна сила. Отделните части търсеха мястото си и всичко приличаше на пъзел от пиксели и бинарен код, който сам се нареждаше в главата й. Подобно на фокусирането на камера, всяко обаяние в залата се смени от истината. Мъркащият снежен леопард не беше нищо повече от наметка от изкуствена кожа. Обувките с аквариумите в тях не бяха нищо повече от прозрачен акрил. Левана наистина носеше изящна червена рокля, но на места тя се бе впила в плътта й, на други висеше свободно, а кожата на лявата й ръка беше…
С белези. Подобно на Синдеровата кожа около протезите.
Щом светът отново дойде на мястото си и частите от действителността спряха да се движат хаотично, да подскачат и да се подреждат, Синдер нареди на мозъка си да започне да отбелязва събитията.