— Е, май ги намерихме — отбеляза Скарлет.
По врата на Уинтър пропълзя хлад. Дълго време двете стояха, без да помръдват.
— Щом ние можем да ги надушим, значи и те могат.
Уинтър вирна брадичка.
— Ще разбера, ако си тръгнеш. Мога да продължа и без теб.
Скарлет, изглежда, се замисли, но сетне сви рамене. На лицето й беше изписана дързост.
— Започва да ми се струва, че и бездруго накрая всички ще се превърнем в кучешка храна.
Уинтър се обърна към нея и обгърна с длани лицето й.
— Не ти прилича да говориш така.
Скарлет стисна зъби.
— Левана залови Вълка и Синдер и колкото и да ми се ще да я видя накъсана на парчета, с които нейните собствени мутанти ще се нахранят, мисля, че няма надежда без тях. — Тя преглътна, по лицето й мина сянка на гняв. — Аз… не искам да виждам това място. Те са го обучавали тук. Страхувам се да видя откъде е излязъл, какъв… кой е бил.
— Сега той е твоят Вълк. — Уинтър прибра косата й зад ушите. — А ти си алфа женска, водачът на глутницата.
Скарлет се засмя.
— Според Хиацинт, за да бъдеш алфа, ти трябва глутница.
Хиацинт. Името озари Уинтър със светлина, вълнение, целувки, шепот. Тя изчака миг, докато всичко потъне дълбоко в душата й, сетне наведе главата на Скарлет и я целуна по огненочервената, непокорна коса.
— Аз ще ти намеря глутница.
Глава петдесет и шеста
Не бяха изминали голямо разстояние, когато доловиха някакво буботене в галерите. Ниско, гръмовно, като от влак, минаващ някъде далеч. Стигнаха до ново разклонение в тунела — едната пътека продължаваше в мрак, скали и пустота, а другата свършваше с няколко железни врати. Пантите им бяха захванати в реголитните скали, а самите врати изглеждаха древни. Единствената им украса бяха избледнели цифри в долния ъгъл — Склад 16, Сектор ПД-12.
До вратите в стената беше вграден малък екран — остарял, върху който непрестанно светеше надпис: Лунна бригада 117, Глутници 1009–1020.
Подът и стените зад вратите се тресяха от смеха, виковете и трополенето на крака. За първи път, откакто бяха поели на път, Уинтър усети страх.
Скарлет й хвърли поглед.
— Още не е късно да се върнем.
— Отказвам.
Скарлет въздъхна и огледа екрана.
— Единадесет глутници, значи около стотина войници.
Уинтър измърмори нещо неопределено. Сто войници.
Животни, убийци, хищници — или поне така твърдяха всички. Дали наистина не беше полудяла, щом си мислеше, че може да ги промени?
За нейно учудване очите й се наляха със сълзи. Не си даваше сметка, че мисълта за собствената й неуравновесеност ще я натъжи, но усещането, че ребрата й се чупят и се забиват в сърцето й, не можеше да се сбърка.
— Защо дойде с мен? — попита тя, без да откъсва поглед от солидните врати. — Като знаеш, че не съм съвсем добре. Като знаеш, че съм разнебитена.
Скарлет се изсмя:
— Отличен въпрос.
Чу се силен тъп звук, а след него — викове. Стените край тях закънтяха.
Още не ги бяха забелязали. Скарлет беше права. Можеха да си тръгнат. Уинтър можеше да си признае, че е луда, и никой никога вече нямаше да се вслушва в нея. Биваше я само да греши.
— Не можех да те оставя да тръгнеш сама — рече Скарлет спокойно.
— Защо?
— Не знам. Наречи ме луда, ако щеш.
Уинтър затвори очи.
— Няма. Ти не си белязана от страданието като мен. Не представляваш стотици разпилени парченца, които се носят все по-далеч и по-далеч едно от друго.
— А ти откъде знаеш?
Уинтър наклони глава и се осмели да вдигне очи.
Скарлет се бе подпряла на реголитната стена.
— Баща ми беше лъжец и пияница. Майка ми ме е зарязала, когато съм била дете; така и никога не се върна. Един от вълците на кралицата уби баба ми пред очите ми, а след това със зъби разкъса врата й. Държаха ме шест седмици в клетка. Принудиха ме да отрежа собствения си пръст. Съвсем сигурна съм, че се влюбвам в мъж, чиито гени са били модифицирани и чийто мозък е програмиран така, че да се превърне в хищник. Та ако вземем всички тези неща, за мен също може да се каже, че съм разбита на парчета.
Уинтър усети как решителността й се срива.
— Значи си дошла с мен, защото това е най-късият път към смъртта.