Скарлет свъси вежди.
— Нямам склонност към самоубийство. — Езикът й възвърна остротата си. — Дойдох с теб, защото… — Тя скръсти ръце на гърдите си.
— Защото, откакто заживях при баба си, все чувах хората да ми казват, че е луда. Смахната, войнствена старица, с която в града вечно си правеха шеги на неин гръб. Но никой не разбираше колко умна беше баба ми. Тази луда старица беше рискувала всичко, за да предпази Синдер като дете, а накрая предпочете да жертва собствения си живот, вместо да издаде тайната й. Тя беше смела и силна жена, а хората бяха глупаци и не го виждаха. — Скарлет завъртя очи, ядосана от собственото си вълнение. — Може би просто се надявам, че въпреки всички абсурди, които излизат от устата ти, ти също си поне малко умна. И сега може би си на прав път. — Вдигна пръст. — Но ако ми кажеш, че това са пълни глупости и че трябва на мига да си обираме крушите оттук, веднага ще те подкрепя.
Зад вратите се чу трясък, последван от необуздан смях. И рев. Хор от други гласове се надигна победоносно.
Върху челюстта на Уинтър заигра мускул, но устната й спря да трепери. Не се разплака. Твърде съсредоточено слушаше историята на Скарлет, за да се разстрои.
— Аз вярвам, че някога са били момчета и пак могат да станат такива. Вярвам, че мога да им помогна и те на свой ред ще ми помогнат.
Скарлет въздъхна малко разочарована, малко примирена, но не и учудена.
— А аз вярвам, че ти не си толкова луда, колкото си мислят всички.
Уинтър отправи озадачен поглед към Скарлет, но тя не й отвърна. Направи крачка напред и допря длан във вратата.
— Е, да почукаме ли?
— Надали ще ни чуят. — Нов вой отекна в пещерата. Уинтър прекара пръсти по екрана и съобщението се смени.
Необходима идентификация.
Тя допря пръсти на екрана, който светна и я приветства. Древните врати започнаха да се отварят със скърцане. Уинтър се обърна назад. Скарлет я зяпаше уплашена.
— Нали разбираш, че току-що извести кралицата къде се намираш?
Уинтър сви рамене.
— Докато тя ни открие, ние или вече ще си имаме армия, която да ни защити, или ще сме се превърнали в месо, костен мозък и кокали.
Тя мина през вратата и в миг застина.
Скарлет беше права. В 117 бригада от армията на Левана имаше около стотина мъже, макар че мъже беше общо понятие за онова, в което се бяха превърнали момчетата. Войници също не беше подходящо. Уинтър открай време слушаше разкази за армията на мащехата й, но те наистина приличаха повече на зверове. Телата им бяха уродливо деформирани, по лицата им растеше козина, а извитите, грозни устни оголваха огромни зъби.
Този склад, който първоначално бе служил за дом на първите колонизатори, бе пригоден да приюти много повече от стотина души. Таванът беше висок колкото три етажа и по него се виждаше торф, оформен някога от въздушните мехури и сталактити, където преди еон е текла лавата. Макар че пещерата беше стара и в нея не можеше да проникне човек, някой някога беше проявил далновидност и я бе подсилил с каменни колони. Безброй ниши и нови коридори се спускаха във всички посоки и отвеждаха към съседните казарми или пък към тренировъчните площадки.
По краищата се редяха мръсни шкафчета и сандъци, много от които бяха оставени отворени и занемарени. Останалата част от помещението се запълваше от пейки и уреди за тренировка: боксова круша на стойка, лостове за набирания, щанги. Повечето от тях бяха изтикани настрани, за да се освободи място за главното зрелище в средата.
Воят отново премина в радостни възгласи и викове. Лъснаха остри зъби. Повечето от присъстващите бяха без ризи, босоноги и на много места по телата им се виждаше козина, а Уинтър не беше сигурна дали това е естествено.
Кожата й настръхна. Думите на Скарлет отново отекнаха в главата й: Те ще направят това, което им кажат, тоест, ще ни излапат.
Скарлет беше права. Не биваше да идват тук. Тя не беше умна. Тя губеше разсъдъка си.
Вратите се затвориха с трясък и Уинтър подскочи. Единият от мъжете се извърна рязко. Спря поглед на нея, после към Скарлет и пак към нея. Отначало с любопитство, сетне — неизбежно — с хищническо настървение.
Устата му се изви в лукава усмивка.
— Виж ти, виж ти — рече той замислено. — Кога стана време за вечеря?
Глава петдесет и седма
Мъжът, който се обади, хвана най-близкия войник за врата и го запрати в центъра на кръга. Неколцина се катурнаха под тежестта на другаря си и викове на изненада и гняв се надигнаха сред насъбралите се войници. Само след секунди настана суматоха — размахваха се юмруци, тракаха челюсти. Един мъж одра онзи, който пръв забеляза Скарлет и Уинтър, и по гърдите му останаха кървави дири от острите нокти. Миг по-късно той също беше запратен в мелето.