— Дръжте се прилично! — извика някой тъй силно, че гласът му разтърси стените и на Уинтър й се стори, че куполът от лава се срива върху тях. Отначало стените потреперват, после се посипва пепел и камъчета, пещерата се разцепва от край до край, дупката зейва и…
— В компанията на дами сме — рече мутантът, който пръв ги видя. Носът му се сбърчи при думата дами.
Стоте хибридни войници се втренчиха в Уинтър и Скарлет. Вирнали вежди, мъжете оглеждаха внимателно двете момичета и съвсем забравиха разправията си. След малко се наредиха в полукръг около тях. Гъвкави, мускулести тела се промъкваха сред безпорядъка от уреди с мъчително търпение. Зъбите им потракваха.
Космите по врата на Уинтър настръхнаха и тя се закова на пода, уплашена от внезапната тишина.
Щом войниците се разпръснаха, тя осъзна, че всъщност бяха гледали бой между двама от тях. Облени в кръв и с подути лица, те се хилеха точно толкова заинтригувани, колкото и останалите. Невъзможно беше да се прецени кой е имал надмощие, преди да пристигнат.
Телата на всички мъже бяха в белези и избледнели синини, от което можеше да се предположи, че подобни свади не са рядкост. Начин да минава времето, докато чакат да ги пратят на Земята, за да вземат участие във войната на Левана.
Уинтър усети как страхът пулсира в нея. Ами ако беше сгрешила?
— Здравейте, хубавици — рече един от войниците и потърка косматата си челюст. — Да не би да сте се изгубили?
Уинтър се присламчи по-близо до Скарлет, но Скарлет пристъпи напред да ги пресрещне. Тя беше смелата, тя беше издръжливата и го доказа, като вирна глава с престорено безстрашие.
— Кой е главният тук? — попита тя и сложи юмруци на кръста си. — Искаме да говорим с някой от алфите.
Тих кикот се разнесе сред мъжете.
— Кой от всичките? — попита първият мутант. — Единадесет глутници, единадесет алфи.
— Най-силният — рече Скарлет и го прониза с най-свирепия си поглед, който Уинтър някога бе виждала. — Ако не сте сигурни кой е, ще почакаме това да се реши в бой.
— А не искаш ли сама да си избереш, хубавице? — попита един, който се бе промъкнал зад тях, отрязвайки всеки опит за бягство — не че Уинтър хранеше надежда, че могат да избягат. Мъжете се опитваха да ги сплашат и тя с цялото си същество усещаше, че успяват. — Всеки от нас с радост ще задоволи всичките ви нужди.
Скарлет го изгледа кръвнишки с крайчеца на окото си.
— Аз вече си имам алфа, който задоволява нуждите ми и би могъл да убие всеки от вас.
Мъжът излая, а останалите се избухнаха в смях.
Първият войник пристъпи към Скарлет и на лицето му отново се изписа любопитство.
— Истината казва — рече той и смехът секна. — Цялата мирише на него. Един от нас. — Очите му се присвиха. — Или… от специалните?
— Алфа Зеев Кесли. Чувал ли си за него?
Миг мълчание. Подсмихване.
— Не.
Скарлет цъкна с език.
— Лошо. Но от пръв поглед виждам, че той е два пъти повече мъж и два пъти повече вълк от вас. Би могъл да ви научи на едно-две неща.
Мъжът се разсмя весело.
— Не знаех, че позволяват на братята ни да си вземат жени от Земята. Още една причина да чакаме с нетърпение разпределението си.
Уинтър притисна потните си длани в тялото си и се благодари, че Скарлет е приковала вниманието им. Ако трябваше тя да говори, от устата й щяха да бликнат куп несвързани брътвежи и мъжете щяха да й се смеят, а в следния миг да забият зъбите си в нея. В крайниците й. Щяха да я разкъсат, да оглозгат кокалите й.
— Не сме дошли тук да обсъждаме нито моя любовен живот, нито вашия. Ти май си най-големият приказливец тук. Ти ли ще им бъдеш говорител?
Войникът наклони глава и напомни на Уинтър за Рийо, който понякога, когато чуеше горския да носи храната му, наостряше уши.
— Алфа Стром на вашите услуги. — Мъжът направи шеговит поклон. Той не беше по-едър от останалите, но се движеше с неприсъща грация. Като Вълка. Като Рийо. — И на услугите на хубавото момиче зад теб. Толкова си слаба, че като те гледаме, огладняваме, красавице. Чувам как стомасите на глутницата ми къркорят.