— Нима няколко жалки цивилни искат да се изправят срещу кралицата? — попита друг. — Погубени са, нямат шанс.
И друг:
— А знаете ли кого ще повика кралицата, за да спре бунтовниците, ако са твърде много, та да успее да ги манипулира?
— Нас — рече трети. — Нейната армия.
— Искаш да кажеш нейните кутрета? — рече Скарлет и макар тонът й да беше подигравателен, тя се притисна силно в Уинтър. — Нейните играчки?
Лицата на войниците трепнаха.
— Ако застанете на наша страна, ние можем да спечелим. Ние ще спечелим.
— А какво ще стане с нас, ако застанем на ваша страна и изгубите? — попита алфа Стром.
Един войник прекара пръст по шията на Уинтър. Сърцето на момичето подскочи.
— Ако вие сте с нас — рече тя с треперещ глас, — няма да изгубим. — От страх очите й се напълниха със сълзи. — А сега престанете. Изплашихте ни достатъчно. Аз знам, че вие не сте злите същества, за които се представяте, в които ви превръщат чрез тренировки, мъчения и генетични изменения. Вие сте хора. Граждани на Луната. Ако ми помогнете, ако се биете за мен… аз мога да ви помогна да се върнете към предишния си живот. Не ми казвайте, че не мечтаете за това!
Уинтър усещаше вече дъха им върху себе си. Виждаше цветните петънца в очите им. Надушваше потта и кръвта по кожата им. Единият от мъжете беше засмукал кокалчето на пръста си, сякаш нямаше търпение да вкуси плътта й.
Войниците бяха примка, която се затягаше все повече и повече.
С разтуптяно сърце Уинтър вдигна ръце към гърлото си, където войникът я бе докоснал. Точно там усещаше бодящото въже. То се пристягаше. Душеше я. Тя изпищя, опита да промуши пръстите си между въжето и врата си, но то вече беше твърде стегнато.
— Разглезена малка принцесо — изсъска един от войниците и се наведе така, че тя да усети дъха му по лицето си. Уинтър потрепери. Просълзените й очи гледаха умоляващо. — Ние не се бием за принцеси. Ние си играем с тях.
Алфа Стром се подсмихна.
— Готови ли сте да си поиграем?
Глава петдесет и осма
Скарлет блъсна Уинтър и тя се просна с вик на пода. През воала на косата си видя как Скарлет фрасна с лакът единия от мутантите по носа. Бръкна под якето си за пистолета, но войниците я хванаха и затиснаха неподвижно ръцете й до тялото. Пистолетът падна безполезен на земята.
Дузина огромни лапи изправиха Уинтър на крака. Тя се отпусна немощно в тях — краката й бяха твърде слаби, за да я държат. Трепереше от глава до пети и мъжете се мержелееха пред очите й. Генетично създадени войници в един миг, а в следващия — глутница подивели вълци. Дебнещи, оголили огромните си зъби.
Скарлет изкрещя. Боен вик. Тя се бореше като уловена тигрица, косата й се вееше, зъбите й щракаха, а Уинтър, слаба и крехка, се бе предала и се опитваше да прогони гледката, преди да я смаже. Главата й тежеше като лунен камък и се въртеше със скоростта на астероид в орбита. Гнетеше я бремето на ужасната мисъл, че всичко това е истина. Те щяха да умрат. Вълците щяха да ги погълнат.
Сълзите се стекоха по бузите й.
— Защо сте толкова жестоки? Рийо не би постъпил така. Той щеше да се срамува от вас.
— Не полудявай, Уинтър — изръмжа Скарлет.
Светът се разколеба. Разтвори се в чернота, а сетне отново дойде на мястото си. Ако войниците я пуснеха, Уинтър знаеше, че ще се строполи на земята, нямаше сили да стои сама на краката си.
— Стойте! Хрумна ми нещо! — рече тя ведро и повдигна глава. — Да поиграем на друга игра. Както някога с Хиацинт си играехме на къща. Ще си вземем ето този за куче. — Тя се наведе напред и опита да потупа с длан носа на най-близко стоящия войник, но той се отдръпна учуден.
Уинтър примигна. Опита се да си спомни кой бе мъжът. Какво беше.
— Не искаш ли? Тогава да ти хвърля пръчка?
Само за миг вместо изненадата на лицето му се изписа гняв. Той се ухили презрително и зъбите му изхвръкнаха напред.
— Какво му има на това момиче? — викна някой.
— А може мен да ме вземете за домашно животно, ако искате. — Тя се олюля. — Кокали и пръчки, камъни и съчки. Ще си играем часове наред, без да се уморя, и винаги ще се връщам, винаги ще се връщам… — Гласът й секна. — Защото Рийо винаги се връщаше. Кокали и пръчки, камъни и съчки…