— Лунната болест — измърмори друг. Уинтър го потърси с поглед. Беше войник с топла кожа, който сигурно щеше да стане красавец, преди да бъде тъй ужасно изроден. Той я гледаше с все същата ненаситност като всички останали, но като че ли в очите му имаше и съчувствие.
Уинтър не помнеше какво каза. Нещо откачено. За какво говореха? Че е време да си тръгват? Не си ли тръгваха вече? Тя искаше да си тръгне. А може би правеха планове за вечеря, за коктейл.
— Точно така — рече задъхана Скарлет. — Тя отказва да манипулира хората и да използва обаянието си даже когато може да й бъде от помощ. За разлика от хората, на които вие служите.
— Това няма да навреди на вкуса й — извика някой.
Уинтър започна да се киска. Всички се бяха превърнали в животни. Дори Скарлет приличаше на вълчица с островърхите си уши, пухкавата опашка и огненочервената си козина. Принцесата изви муцунката си към тавана на пещерата и запя:
— Земята е пълна тази вечер, тази вечер и вълците вият ли, вият „Аааауууууууу…“
Една от ръцете — лапите? — се разхлаби.
Тя отново нададе вой.
— Принцеса от Артемизия — измърмори алфа Стром, — която не използва дарбата си? По свой избор?
— Уинтър смята, че не е редно хората да бъдат контролирани и не иска да прилича на кралицата. Сами можете да видите последиците за нея.
Уинтър прегракна и спря да вие. Ръцете я пуснаха и тя падна по колене. Извика тихо от болка и се огледа. Скарлет отново си беше Скарлет, а мъжете отново бяха войници. Тя примигна, но халюцинацията не се върна.
— Съжалявам — рече. — Не исках да прекъсвам вечерята ви.
Скарлет изстена.
— Уинтър никога няма да ви манипулира. И наистина смята да ви върне свободата. Едва ли втори път ще получите подобно предложение.
Стърженето на древните панти сепна Уинтър. Войниците се разделиха. Огромните железни врати се отвориха със скърцане и като смазана машина мъжете бързо се строиха в редици. Скарлет използва мига да вземе пистолета и да го скрие на кръста си.
Зад вратите стояха осем чародеи, единият, облечен в червено, втори ранг, останалите — в черно.
Чародеят с червената роба — мъж със сребристосива коса — видя Уинтър и Скарлет и им се усмихна като пепелянка.
— Здравейте, Ваше Височество. Чухме, че сте слезли тук.
Неколцина войници се отдръпнаха и между чародеите и Уинтър се образува пътека.
— Здравейте, чародей Холт — отвърна Уинтър и се надигна на разтрепераните си крака въпреки болката. Обикновено, като гледаше робите и избродираните руни, я обземаше страх и тя си спомняше с ужас хилядите хора, умрели в тронната зала, но сега не й бяха останали сили да се бои.
— Когато системата ви разпозна, си казах, че сигурно е станала грешка. Не допусках, че ще слезете тук. — Той погледна войниците. — А вие да не би да сте сити? Или момичетата не са достатъчно сладки за вашия вкус?
— О, те бяха много гладни. — Уинтър едва се държеше на краката си. — Нали така, алфа-дружки, вълчи дружки? — Тя наклони глава. — Но аз се надявах, че ще ме защитят и ще се бият за мен, ако успея да им припомня, че някога са били хора, хора, които не са искали да станат чудовища.
— Но се оказа — намеси се Скарлет, — че те не са нищо повече от обучените кучета на Левана.
Няколко войници им отправиха хладен поглед.
Чародеят Холт се изсмя.
— Чух, че имаш остър език. — Той плъзна поглед към отсечения пръст на Скарлет. — Говори и мисли каквото си искаш, земно дете. Тези войници знаят дълга си. Те бяха създадени, за да служат на заповедите на кралицата и ще го сторят, без да се оплакват.
— Така ли?
Уинтър не можа да види кой от тях се обади, но в гласа му имаше толкова омраза, че кожата й настръхна.
Холт огледа мъжете наоколо наперено и с отвращение.
— Дано не долавям несъгласие в редиците ви, поделение 117. Нейно Величество ще се разстрои, ако дочуе, че любимите й войници са показали неуважение към господарите си.
— Любимите й кутрета, искаш да кажеш — измърмори Скарлет под нос. — А ще им дадете ли и диамантени нашийници?
— Скарлет, дружке — прошепна Уинтър, — не говори така, ще ги засегнеш.
Скарлет завъртя очи.
— Те се канят да ни убият, ако не си забелязала.
— Да, така е — обади се Холт. — Мъже, убийте тези предателки.
Уинтър пое дъх, но алфа Стром вдигна ръка и никой от войниците не шавна.