— Да, и това, но има проблем с интерфейса ти. Диагностиката показа две-три грешки при връзката с нета и преноса на информация.
Усмивката на Синдер посърна. Откакто се помнеше, тя разчиташе на киборгския си мозък, за да сваля информация, да изпраща съобщения, да следи новините. Чувството, че е останала без него, й беше неприятно, сякаш част от мозъка й бе изтрита.
— Ще трябва да карам без него. Нали съм жива, имам две работещи ръце и два работещи крака. Била съм и по-зле. — Тя отправи поглед към Ико и Крес. — Благодаря ви.
Крес вдигна рамене, а Ико прехвърли плитките си през рамо.
— О, че аз някога бях чирак при един превъзходен механик в Ню Бейджин. Научила съм едно-две неща от нея.
Синдер се разсмя.
— И като стана дума за превъзходни механици — дали ще можеш да погледнеш ръката ми?
Глава шестдесет и втора
Уинтър седеше на една грубо издялана пейка и гледаше как последните ледени късчета около краката й се разтапят. Тя топна пръстите си в плитката локвичка и се почуди от реалността на пукането, на студа, макар да знаеше, че не са действителни.
Въздъхна и вдигна уморено глава. По прашната улица боевата подготовка продължаваше. Стотината войници показваха всичко, на което са способни, за да направят армия от работниците. Тя потърси с поглед огнената коса на Скарлет, но не я откри.
Вместо това към края на тълпата зърна глава със светла коса.
Сърцето й подскочи.
Тя се задъха, скочи от пейката, но той вече беше изчезнал.
Потърси го сред лицата с надежда.
Стисна юмруци и се отърси от ненадейно обзелата я еуфория. Беше тъй отчаяна, че й се привиждаха призраци. Но той толкова много й липсваше. И тя все така не знаеше дали е жив. Нямаше нищо чудно, че вижда лицето му във всяко множество, зад всеки ъгъл.
Ето пак! Слънчеворусата му коса, прибрана зад ушите. Широките рамене, прикрити под работническите дрехи на сектора. Сините му очи я приковаха на място, тялото й се развълнува. Въздухът нахлу в дробовете й. Той е жив. Жив е!
Хиацинт вдигна пръст до устните си и я спря, преди да се затича към него. Приведе глава, заобиколи няколко работници и пое към гората. Обърна се назад веднъж, кимна едва забележимо и потъна в сенките.
С потни длани Уинтър потърси Скарлет, но от нея нямаше и помен. Никой не я наблюдаваше. Тя тръгна към гората с нова енергия и се мушна между тънките стволове на дърветата.
Ще мине през гората и ще пресрещне Хиацинт по средата на пътя. Ще се хвърли в ръцете му, без да я е грижа дали е редно.
Напред се чуваше бълбукането на централния фонтан.
— Принцесо.
Уинтър се сепна. В бързината бе минала край една старица, без дори да я забележи. Беше много стара, прегърбена жена, но лицето й беше живо. Носеше кошница с клонки и кора от дърветата, събрани в гората.
— Добър ден — рече бързо Уинтър и се поклони. Вече търсеше с поглед русата коса и шеговитата усмивка. Не видя нищо. Дърветата го криеха от нея.
— Търсиш младия красавец, нали? — Сбръчканото лице на жената се изкриви в нещо като усмивка.
Уинтър понечи да кимне, но се спря.
— Минавал ли е някой оттук току-що?
— Само твоят принц, миличка. Не се свени. Той е голям хубавец. — Жената стигаше до врата на Уинтър, отчасти заради гърбицата й. Уинтър се питаше колко ли години труд тежи на раменете й.
— Той ме помоли да ти предам нещо.
— Той ли? Хиацинт? — Уинтър се огледа наоколо. — Но къде е отишъл?
— Заръча да не тръгваш след него. Твърде опасно е. Сам ще те намери, когато опасността премине. — Тя наклони глава и погледна покрай подредените дървета към улицата, където алфите крещяха заповедите си.
Уинтър се опита да потисне разочарованието си. Нима не бе могъл да почака за една усмивка, мила дума, прегръдка набързо?
— А ти защо не си при другите?
Жената с мъка сви рамене.
— Някой каза, че имаме нужда от съчки. Аз съм стара вече, но това поне можах да свърша.
— Да, всички трябва да помагаме според силите си. Дай да ти помогна. — Тя взе кошницата от жената.
Останала с празни ръце, жената вдигна пръст:
— Почти бях забравила. Твоят принц ти остави подарък. — Тя взе да рови в кошницата и под пръчките откри обикновена кутия. — Каза, че тези са любимите ти.
Уинтър пое кутията и сърцето й запърха. И без да я отваря, знаеше какво има вътре и душата й се изпълни с благодарност. През какви ли перипетии беше минал Хиацинт. И то само за да й даде да разбере, че мисли за нея.