А може би тук имаше още нещо.
Може би бележка.
Захапала крайчеца на устните си, тя вдигна капака. Вътре имаше два хубави бонбона със зелена ябълка, току-що слезли от витрината на сладкаря.
— Ах, че вкусно изглеждат — рече старицата и проточи врат, за да надникне. — Не съм ги опитвала, откакто бях малко момиче. С ябълка са, нали?
— Да. — Уинтър поднесе кутията към нея. — Моля, вземи си единия. За благодарност, че ми ги донесе.
Жената се позамисли.
— Ако настояваш… една хапка няма да ме убие. Аз ще взема този, ако нямаш нищо против. Виж, обвивката се е пукнала, не става за принцеса. — Тя взе бонбона и погледна дръзко. — Но само ако ти изядеш другия. За мен ще бъде огромна чест да споделя с Ваше Височество този дар — самата красива принцеса Уинтър.
— Ти си мила жена. — Уинтър взе втория бонбон от кутията. Огледа я добре с надежда да намери една-две думи от Хиацинт, но нямаше нищо.
Е, това беше подарък. Не само бонбоните, но и шансът да го зърне отдалеч. Да узнае, че е жив и здрав.
Тя мушна бонбона в устата си. Жената я следеше, повтаряше движенията й и двете заедно отхапаха. Уинтър усети как твърдата обвивка се разчупи, сетне се стопи върху езика й.
Старицата се усмихна. По зъбите й бяха полепнали тъмночервени парченца от пълнежа.
— Оказа се по-приятно, отколкото си мислех.
Уинтър преглътна.
— Радвам се. За мен беше удоволствие да… да… — Тя примигна. Беше доловила нещо смътно познато в погледа на жената. Тази особена извивка на усмивката й, нещо високомерно, граничещо с презрение.
— Какво има, детето ми?
— За миг ми напомни на една жена. Но очите понякога ми играят номера. Не мога да им вярвам много-много.
— О, мило, глупаво дете! — Гърбицата на жената започна да се изглажда. — Ние сме лунитяни. На очите ни не може да се вярва.
Уинтър се отдръпна. Кошницата се изхлузи от ръцете й и падна на земята.
Пред нея Левана свали образа на старицата като змия, която сваля кожата си.
— Моите учени ме увериха, че вирусът ще действа бързо — рече кралицата, оглеждайки кожата на принцесата с ледените си очи. Любопитни. Доволни.
Мислите на Уинтър се блъскаха, тя се опитваше да отсее истината от лъжата. Правеше го цял живот.
Къде се бе дянал Хиацинт? Какво търсеше Левана тук? Това поредният кошмар ли беше? Халюцинация, трик?
Стомахът й се бунтуваше. Прилоша й.
— Дори в този миг заразените микроби се вливат в кръвта ти.
Уинтър се хвана за корема и усети как погълнатият бонбон се върти вътре. Представи си сърцето, артериите си, фабриката си за тромбоцити. Малки червени войници, които маршируват по своя конвейер.
— Микроби?
— О, не се бой. Ти си млада, тялото ти е силно. Ще минат поне час-два, преди да усетиш симптомите. Върху прекрасната ти кожа ще се появят мехури, пълни с кръв. Върховете на деликатните ти пръсти ще посинеят и ще изсъхнат… — Левана се усмихна. — Колко жалко, че няма да съм тук, за да те видя.
Уинтър погледна през дърветата към приятелите си. Ако се опиташе да побегне, Левана щеше да я спре. Но дали да извика, преди да е запушила устата й?
— Мислиш да предупредиш приятелите си? Не се тревожи. Аз ще те пусна, малка принцесо. Ще те оставя да се върнеш при тях и да ги заразиш. Те сгрешиха, когато избраха теб вместо мен и това ще бъде тяхната гибел.
Уинтър погледна мащехата си:
— Защо ме мразиш?
— Да те мразя ли? О, дете. Това ли си мислиш? — Левана допря хладните си пръсти до белезите по лицето й, които сама й бе причинила. — Не те мразя. Просто твоето съществуване ме дразни. — Тя погали с палец брадичката й. — От деня, в който се роди, ти имаше всичко, за което аз копнеех. Красота. Любовта на баща ти. А сега и възхищението на народа. На моя народ. — Тя отдръпна ръката си. — Но не за дълго. Баща ти е мъртъв. Красотата ти скоро ще повехне. А сега, когато носиш заразата на синята треска, всеки лунитянин, който те приближи, скоро ще съжалява за това.
Стомахът на Уинтър се сви. Тя си представи как болестта прониква в тялото й през лигавицата на стомаха й. Просмуква се във вените й. Всеки удар на сърцето й я изтласква из тялото й. Съзнаваше това някак отдалеч. В сравнение с мъченията, които мащехата й замисляше за хората, в нейната смърт имаше нещо милостиво. Бавно, спокойно приемане.