— Ти също можеше да спечелиш възхищението и любовта им — рече тя и снизходителната усмивка на Левана замръзна на лицето й. — Ако беше честна и добра с хората. Ако не ги беше поробила с лъжа. Ако не заплашваше тях и близките им със смърт за всяко дребно нарушение. Ако делеше богатствата, които имаме в Артемизия…
Езикът й се скова.
— Аз съм кралицата! — прошепна Левана. — Аз съм лунната кралица и аз ще решавам кой е най-добрият начин да управлявам своя народ. Никой — нито ти, нито противният киборг може да ми отнеме това! — Тя вирна брадичка и разшири ноздри. — Трябва да тръгвам. Кралството ми ме чака. Сбогом, Уинтър.
Уинтър се препъна назад, обърна се към хората. Ако можеше да види поне един човек, да го предупреди…
Ала гората я погълна и тя се свлече безжизнена на земята.
Глава шестдесет и трета
— Виждал ли си Уинтър?
Алфа Стром довърши демонстрацията на удара и върна пръта на младата жена. Сетне се обърна към Скарлет:
— Не съм.
Скарлет огледа напрегнатите хора за стотен път.
— И аз не съм, и то отдавна. Тя има навика да се заплесва…
Стром вдигна нос, подуши въздуха, после поклати глава.
— Изглежда, е тръгнала преди известно време. Може би е намерила място, където да си отпочине.
— А може би избожда собствените си очи. Казвам ти, не е добре да остава сама.
Стром измуча недоволно, повика с ръка един от бета-членовете на глутницата му, сетне пое към пейката. Спря, подуши отново, огледа с проницателните си очи тълпата, после се обърна към гората.
— Плашиш ме — рече Скарлет.
— Нали поиска помощта ми.
— Всъщност не съм я искала.
Когато Стром се отправи към гората, Скарлет тръгна след него. Чудеше се защо ще й трябва на Уинтър да се запилява нанякъде сама…
Както и да е.
— Минала е оттук. — Стром прекара пръсти по кората на едно дърво. Обърна се надясно и ускори крачка. — Надушвам я.
Скарлет го последва.
— Ето там.
В същия миг тя видя Уинтър и хукна преди Стром.
— Уинтър! — извика Скарлет и падна на колене. Принцесата лежеше безжизнена на рехавата трева. Скарлет я обърна по гръб, провери пулса й и с облекчение установи, че бие, макар едва-едва.
Една ръка улови Скарлет за качулката и я дръпна назад. Тя изкрещя, замаха с ръце, но Стром не обърна внимание на юмруците й.
— Пусни ме! Какво правиш?
— Тя е болна.
— Какво? — Скарлет разкопча ципа на якето си, съблече го и пак коленичи до Уинтър. — Какви ги говориш?
— Подушвам я — изръмжа Стром и не приближи. — Заразена плът. Вони.
Скарлет го изгледа, намръщена, после пак насочи вниманието си към принцесата.
— Уинтър, събуди се — каза и леко я тупна по бузата, но тя не мръдна. Скарлет допря ръка до челото й. Беше потна и гореше. Опипа главата й, като се чудеше дали не се е ударила отново, но кръв нямаше, само подутината от битката в дома на Маха. — Уинтър!
Стром подритна нещо, то прескочи туфа трева и уцели Скарлет по коляното. Тя примигна и го вдигна. Бонбон с ябълка, като онези, които принцесата й носеше често в менажерията и които обикновено бяха поръсени с болкоуспокояващи. Някой бе отхапал от него. Скарлет вдигна ръката на Уинтър и откри по пръстите й следи от разтопения бонбон.
— Отрова?
— Не знам — отвърна Стром. — Не е мъртва — просто умира.
— От болест?
Той кимна рязко.
— Не бива да стоиш близо до нея. Мирише… — Той сякаш щеше да повърне.
— О, я се вземи в ръце. Имаш такива мускули и зъби, а те е страх от една настинка?
Лицето на Стром потъмня, но той не се приближи. Дори отстъпи още назад.
— Нещо не е наред с нея.
— Очевидно! Но какво? И как е станало? — Скарлет поклати глава. — Виж, има една болница на главната улица. Можеш ли да я отнесеш дотам? Ще накараме някой лекар да я прегледа. Може да се наложи да й прочистят стомаха или…
Скарлет погледна ръката на Уинтър и извика тихо. Отдръпна се от безжизненото й тяло, а инстинктът й казваше да не вдишва. Да си измие ръцете. Да побегне.
— Сега вече ме слушаш.
Скарлет изруга.
— Когато каза, че е болна, не знаех, че говориш за чумата!