Стром с радост се възползва от поканата. Лицето му още бе изкривено, когато се върна.
— Ще доведа няколко от моите хора да преместят суспенсора отвън.
Лекарят вдигна очи.
— Отвън ли?
— Хората обичат принцесата. Трябва да я видят — за да им напомни за какво се борят.
Лекарят примигна бързо, но кимна.
— Добре. Това няма да попречи на лечението.
Стром излезе от болницата и стъпките му отекнаха отвън.
— Боя се — рече лекарят, явно изплашен, — че това е единственият ни суспенсор.
— Е, и? — Скарлет го погледна в очите.
Със стиснати устни той я посочи. Скарлет проследи погледа му до ръцете си. Нищо. Нищо. А после съзря по горната част на ръката си тъмните петна и изруга.
Глава шестдесет и четвърта
Сънува Ран, по-малкия си брат, след като се бе превърнал в чудовище. В съня Ран приближаваше жертвата си, мускулите му се очертаваха под кожата, в ъгълчетата на устата му се бе събрала слюнка. Сви ръка в юмрук, сетне разтвори длан и се показаха острите върхове на ноктите му, които сам бе изпилил. Очите му искряха, защото знаеше, че жертвата му няма къде да избяга.
Ран изръмжа, заби нокти в тялото й и я хвърли. Нея. Неясната сянка се превърна в момиче, запратено в статуята на пресъхнал фонтан. Момичето кървеше, червената й коса беше мръсна, очите й — кръвясали от страх.
Вълка гледаше и не можеше да стори нищо. Тялото му се беше вкаменило и само мислите му бяха свободни; беше нащрек. Отново и отново му повтаряха, че я е предал.
Сцената се смени. Сега беше момче и за първи път се срещаше с глутницата си. Опитваше се да свикне с факта, че са отнели лунната му дарба и са го превърнали в нещо неестествено. Нещо, което щеше да го направи по-добър войник на кралицата. Останалите момчета го гледаха с ненавист и недоверие, макар че той не разбираше защо. Той беше като тях. Пешка, мутант.
Точно като тях.
В главата му отекна изстрел. Той стоеше насред прашен, претъпкан с народ площад. Майка му се свлече до него. В краката му имаше локва кръв. Но това не бяха неговите крака, а огромни лапи, които сновяха напред-назад, усещаше мириса на майчината му кръв…
Сънят свърши така, както бе започнал. С пребитото момиче, обляно в кръв. То пълзеше, опитваше се да избяга. Претърколи се по гръб. Той подуши кръвта й. Усещаше как страхът й се стеле на мощни вълни. Виждаше омразата в очите й.
Този път той беше хищникът. Този път тя гледаше към него.
Вълка се събуди в шок. Спри Ран. Убий алфата. Бягай. Спаси я. Намери старицата. Убий Яил и изтръгни още сърцето от гърдите му. Намери родителите му. Влез в неговата глутница. Разкъсай крайниците им. Скрий се. Бъди смел. Защити я. Намери я. Спаси я. Убий я…
— Малко помощ тук!
Той отвори очи, но видя единствено яркото осветление. Някой затискаше ръцете му. Не един, бяха много. Той изръмжа, щракна със зъби, но улови само въздух.
— Звезди на небесата — простена някой. — Не съм виждал никой като него да се буди по този начин. Дайте ми успокоителното.
— Не, не го приспивай — нареди една жена с нежен и спокоен, но властен глас. — Нейно Величество поиска да го види.
Освободиха едната му ръка. Отвързаха въжетата. Нещо одра ръката му, но той беше твърде изтощен, за да види какво. Изведнъж сграбчи най-близкото тяло, което виждаше смътно, и го метна над главата си. Чу се писък, а след него хрущене на метал.
— Какво…
Сграбчи още един човек и го стисна с две ръце за гърлото. Ей сега ще го прекърши…
Остра болка прониза ръката му. Той пусна непознатия, който залитна назад и пое жадно въздух.
Вълка пак се свлече на масата. Болката беше краткотрайна и той можеше да движи ръката си.
Това изобщо не беше маса. Обграждаха го тънки стени. Множество тръбички с игли бяха забити под кожата му. Той направи гримаса и извърна лице. От гледката му се повдигна.
Не! Пак игли. Поредният суспенсор. Поредните операции.
Чуха се стъпки и той погледна към краката си. На фона на яркото осветление се очертаваше нечий силует. Жена с червената роба на чародей, с гарвановочерна коса, вързана на кок.
— Добре дошъл, алфа Кесли.
Вълка преглътна, гърлото го заболя. Нещо не беше наред. Много неща не бяха наред. Нещо на лицето му. Маска или…