Хиацинт въздъхна шумно, приближи се до холографа и нагласи изображението на фокус. Спря го. Върна назад. Увеличи образа.
— О, не — прошепна Синдер. Още едно познато лице се виждаше под стъкления капак. Принцеса Уинтър.
Глава шестдесет и шеста
В лабораторията нямаше огледала; нямаше и стерилизиращ душ в банята, в която бяха отвели Вълка, за да измие лепкавия гел от косата си. Но огледало не му и трябваше. Разликата се виждаше по структурата на костите на ръцете и краката му. Усещаше се в издадените му бърни, уголемените зъби, в деформираната му челюст. Бяха изменили лицевите му кости, за да има повече остри зъби. Раменете му бяха извити, краката му се движеха със странна гъвкавост и повече напомняха на лапи за тичане и скачане с голяма скорост. Ръцете му бяха огромни и подсилени с нокти като на хищник.
Можеше да подуши промяната вътре в себе си. Във вените му течаха нови химикали и хормони. Адреналин. Феромон. Скоро сигурно щеше да покара и новата козина и да завърши трансформацията му.
Вълка беше нещастен. Превърнаха го в онова, от което винаги се бе страхувал.
Освен това умираше от глад.
Бяха му оставили униформа, подобна на онази, която носеше като специален агент. Формалност за ролята му на коронацията. Повечето войници, рожби на биоинженерството, получаваха далеч по-прости дрехи, тъй като бяха по-скоро животни, отколкото хора.
А сега и той беше станал един от тях. Опита се да овладее отвращението си. Най-сетне, кой беше той, че да съди събратята си?
Но чувствата му непрекъснато се променяха. Ярост и гняв в един миг. А в следващия — отчаяние и себеомраза.
Това беше неговата съдба. Винаги е била. Сам не разбираше как е могъл да мисли другояче. Нима наистина бе повярвал, че може да бъде по-добър? Че заслужаваше повече? Той бе роден да убива, да яде и да руши. Това беше единственото, което му се полагаше.
Ненадейно носът му се размърда.
Храна!
Слюнката потече по езика му и той облиза острите си зъби. Стомахът му болезнено се сви от липсата на храна.
Вълка потрепери. Спомни си този глад от времето, когато за първи път започна обучението си за специален агент. Беше обзет от копнеж и същевременно от омраза към тлъстите парчета почти сурово месо и към битките, в които трябваше да спечели своето, утвърждавайки по този начин реда на храненето в глутницата. Но дори тогава гладът не беше тъй нетърпим.
Той преглътна с мъка и се облече.
Тялото му затрепери, когато отвори вратата усети и мириса на храна. Почти се задъха.
Чародеят Бемент и лаборантката все още бяха там, но мъжът в безсъзнание беше изнесен. Щом видя лицето на Вълка, лаборантката отстъпи назад и се скри зад един суспенсор, в който лежеше друга жертва.
— Този поглед означава, че в сградата има храна — рече тя.
— Така е. — Чародейката се беше облегнала на стената и четеше нещо на портскрийна си. — Качват я с асансьора.
— Но тук ли ще го оставите да яде? Някога виждала ли сте какво правят, когато ядат за първи път?
— Ще се справя. Ти си върши работата.
Жената хвърли още един неуверен поглед към Вълка, сетне се върна към задълженията си.
По коридора се чу звън и ароматът на храна се понесе във въздуха със стократно по-голяма сила. Вълка се хвана за рамката на вратата. Краката му се подкосиха.
Пристигна прислужник, който буташе количка с бяла покривка.
— Господарке — рече той и се поклони на чародейката. Сетне беше освободен.
Сетивата на Вълка бяха подложени на изпитание. Ушите му се вирнаха от съскането на парата. Стомахът му се сви болезнено от желание. Агнешко.
— Гладен ли си?
Той изръмжа срещу чародейката. Можеше да скочи върху нея и да я разкъса на парченца, преди тя да се усети. Но нещо го възпираше. Някакъв дълбоко вкоренен страх. Спомен от друг чародей, който прекършваше волята му.
— Зададох ти въпрос. Знам, че сега не си нищо повече от животно, но все ти стига умът да кажеш едно простичко „да“ или „не“.
— Да — изсумтя Вълка.
— Какво да?
Заслепи го ярост, но той я потисна. Направи гримаса от надигащата се омраза.
— Да, господарке.
— Добре. Нямаме време да се опознаем и да започнем да се разбираме, както става обикновено между чародея и неговата глутница. Но искам да ти поясня нагледно два основни принципа, така че малкият ти животински мозък да ги схване. — Тя дръпна бялата покривка и отдолу се показа препълнен поднос със запечено месо, кокали, хрущяли и костен мозък.