Вълка потрепери от глад, но и от отвращение. Отвращение от месото и от собствения си копнеж. Стар спомен засенчи този нов подтик. Нещо лъскаво, червено, сочно — домати!
Те са най-вкусните и са отгледани в моята градина…
— Първото нещо, което трябва да знаеш като воин от армията на Нейно Величество е, че доброто куче винаги получава награда. — Чародейката посочи с широк жест месото. — Давай. Хапни си.
Вълка тръсна глава, за да прогони непознатия глас. Пак беше онова момиче. Червенокосата, която бе тъй отвратена от него.
Краката на Вълка сами го доведоха до количката. Стомахът му копнееше. Беше изплезил език.
Но щом посегна с нокти към подноса, остра болка прониза стомаха му. Преви се на две в агония. Краката му се подкосиха и той се свлече на пода, удряйки количката, която се блъсна с трясък в стената. Болката продължаваше, изпълваше всяка частица от тялото му, сякаш някой забиваше в плътта му хиляди ножове.
Чародейката се усмихна.
Болката премина. Вълка остана на пода треперещ. Лицето му беше мокро от пот и сълзи.
Мъчението не беше новост за него. Помнеше го отпреди, когато беше с Яил. Но не бе изпитвал болка, откакто стана алфа. Ценен войник. Едно добро, вярно кутре.
— Това ще се случи пак, ако ме разочароваш. Разбрахме ли се?
Той кимна разтреперан. Мускулите му се свиваха конвулсивно.
— Разбрахме ли се?
Той се закашля.
— Да, господарке.
— Добре. — Жената взе подноса от количката и го подхвърли на пода до него. — А сега си изяж яденето като добро куче. Кралицата ни чака.
Глава шестдесет и седма
Каи започваше да проумява защо Левана беше насрочила коронацията за този ден. Церемонията щеше да се състои в края на дългата артемизианска нощ — две седмици тъмнина, прекъсвана само от изкуствената светлина. Това щеше да бъде първият истински изгрев, който Каи щеше да види, откакто кацнаха на Луната. Нова зора, нов ден, нова империя.
Всичко имаше символично значение.
Той чакаше с нетърпение денят да свърши и в същото време му се искаше никога да не идва.
Стоеше на брега на езерото и гледаше синьо-черните води, които се простираха, докъдето поглед стигаше, а вълните се плискаха в краката му. Надяваше се, че новата зора ще се окаже много по-различна от очакванията на Левана, но надеждите му не бяха големи. След като Синдер падна в езерото, съдбата й му бе неизвестна. А дали лунитяните щяха да се отзоват на призива й и ако това станеше, дали щяха да имат успех, също не се знаеше.
Но поне със сигурност знаеше, че записът с намереното тяло на Синдер е нагласен. Въпреки далечните, неясни кадри Каи виждаше, че това е кукла, актьор или друга някоя нещастна жертва, изтеглена от дъното на езерото и преобразена така, че да прилича на Синдер.
А щом инсценираха смъртта й, значи не я бяха открили.
И тя беше жива. Трябваше да е жива.
Ако не друго, с приближаването на коронацията кралицата беше отменила някои от ограниченията на Каи и на другите гости от Земята. Най-сетне беше свободен да обикаля двореца и дори се осмели да слезе до брега на езерото, макар че на всяка крачка го следваха двама лунни стражи, но тъй като беше свикнал да е обграден от телохранители, той не им обръщаше внимание.
Левана дори му позволи да си вземе портскрийна, за да може да следи новините от Земята и да потвърди, че всички са добре на Луната.
Ха!
Пясъкът изпод краката му се оттегли заедно с вълната. Светът под него се разпадна. Стана му любопитно дали финият пясък е стрита лунна скала, или е докаран кой знае кога от някой земен плаж с бял пясък. За пореден път съжали, че не бе проучил по-внимателно и задълбочено историята на Луната и Земята. Искаше да знае какви са били отношенията им, когато Луната е била мирна колония, а по-късно и техен съюзник. Години наред Земята беше снабдявала спътника си със строителни материали и природни ресурси, а Луната се бе отплащала с безценни космически и астрономически проучвания. Всичко това означаваше, че връзката им отново можеше да бъде изградена въз основа на взаимна изгода.