— Още няколко минути, за да сме сигурни, че са подканили и изостаналите гости — рече Трън.
Крес кимна.
Миг по-късно отново чу въздишка.
— Крес?
Тя поклати глава. Видя, че малките топки на антените се клатят и се осмели да го погледне, като се молеше да не издаде тъгата, която се усърдно криеше.
— Добре съм. Просто не ми се говори за това.
Трън се бе подпрял на вратата, мушнал ръце в джобовете. Лицето му издаваше възбуда. Срам може би, примесен със съмнение, напрегнатост и нещо мрачно, омайващо, от което пръстите й изтръпнаха.
Той я погледна за миг.
— Добре — рече накрая, — и аз не искам да говорим.
Крес понечи да кимне, но се стъписа, когато Трън тръгна към нея. Примигна и залитна назад. Три, четири стъпки. Опря се в едно от писалищата.
— Какво…?
С едно движение Трън я вдигна върху писалището и я притисна в огромна саксия с папрат. И… о!
Крес си бе фантазирала много за целувката им на покрива, но тази целувка бе различна.
Ако предишната бе мила, закрилническа, сега тя усети настойчивост. Решителност. Отдаде се на обзелите я чувства. Ръцете му я изгаряха. Притисна колене в хълбоците му и той я притегли още по-близо. От устните й се изтръгна вик, погълнат от неговите устни. Тя чу стон, но не разбра откъде идва.
Целувката на покрива бе прекъсната от бушуващата битка край тях, а тази продължаваше и продължаваше, и продължаваше…
Най-сетне, когато Крес усети, че й прималява, Трън отдели устни от нейните и пое жадно въздух. Тя трепереше и се молеше да не я накара да скочи от писалището и да й каже, че е време да се захващат за работа. Нямаше да направи и крачка, какво остава да стигне до другия край на двореца.
Трън не се отдръпна. Плъзна ръце по гърба й и тази негова закрилническа нежност, която Крес помнеше, отново се появи. Той дишаше тежко като нея.
— Крес. — Изрече името й като клетва.
Тя потръпна. Облиза меките си устни и едва отдели ръце от косата му, отпускай ги на гърдите му.
След това си наложи да се отдръпне.
Достатъчно, за да може да диша, да мисли, да се подготви за живота, изпълнен с огорчения.
— Това… — Гласът й секна. Тя опита отново. — Не исках това.
След миг в замъглените очи на Трън се появи хлад и той се отдръпна.
— Искам да кажа, да, искам.
Той си отдъхна и по тялото й се разля топлина. Закачливата й усмивка говореше много. Естествено, че искаше това. Как иначе.
— Но… не желая да бъда поредното момиче. Никога не съм искала да бъда едно от твоите момичета.
Усмивката изчезна отново.
— Крес… — Трън сякаш се разкъсваше, изпълнен с надежда, но и от желание да бъде честен. Пое си дъх. — Тя приличаше на теб.
Крес не си даваше сметка, че гледа устата му, но в един миг стрелна очи към неговите.
— Моля?
— Момичето в коридора, онази, която ме целуна. Тя приличаше на теб.
На Крес й се струваше, че са минали еони от целувката с лунитянката. Споменът я накара да изпита ревност, която се опита да прикрие.
— Това е нелепо. Тя беше брюнетка, висока и…
— Не и за мен. — Трън прибра един кичур зад ухото й. — Сигурно ни е видяла, видяла е как те гледам. Не знам как, но тя знаеше… и с обаянието си приличаше на теб.
С разтворени устни Крес си представи как стои в нишата. И гледа учудването, което се бе изписало на лицето на Трън. Копнежа му. Страстта в целувката и прегръдката му…
— Мислех си, че целувам теб — повтори той и я целуна леко. И после пак. Крес хвана ревера му и го притегли към себе си.
Но целувката не продължи дълго, защото друг спомен изплува в съзнанието й.
Крес се отдръпна.
— Но… ти й каза, че я обичаш.
Лицето на Трън се вкамени и вместо копнеж се появи страх. Мигът сякаш се проточи цяла вечност.
Най-сетне Трън преглътна.
— Това. — Той сви рамене. — Аз… ние…
Преди да довърши, вратата зад него се отвори.
Глава седемдесет и втора
Двамата замръзнаха на място.
Трън прошепна напрегнато:
— Ще поговорим друг път.
Тя кимна и едва се опомни къде се намират.
Трън се обърна към вратата, прикривайки Крес. Тя надникна иззад рамото му и зърна един страж, чийто силует се очертаваше на светлината от коридора.