Беше пълно с топове разкошни декоративни платове, повечето по-високи от нея, леко килнати настрана. Лъщяха като скъпоценни камъни.
Крес се пъхна между тях. Затвори вратата и остави пистолета на земята. Много внимаваше дулото да не сочи към нея.
Стъпките наближиха и тя почти повярва, че са я видели, но никой не извика.
Докато…
— Спри!
Отново изстрел, последва стон. Нечие тяло се строполи на пода. Беше съвсем близо. Крес затвори очи и опря брадичка в коленете си. Дано не е Трън. Моля те, да не е Трън.
Чу тежка въздишка, а след това — спокоен мъжки глас:
— И всичко заради някакъв досаден землянин! Стражи, засрамете се.
Крес сложи ръка на устата си, за да не се издаде. Взираше се в тъмното, опитваше се да не диша дори, макар да се опасяваше, че скоро ще припадне без въздух.
Някой простена отново. Съвсем наблизо.
— Той със сигурност е съучастник на киборга. Въпросът е какво прави в двореца.
След миг Крес долови гласа на Трън:
— Просто целувах моето момиче — рече той с хриптене. Лицето на Крес се сгърчи и тя го зарови в коленете си, потискайки риданието. — Не знаех, че това е… углавно престъпление тук.
Мъжът не се развесели.
— Къде е момичето?
— Мисля, че я уплашихте.
Пак въздишка.
— Нямаме време. Хвърлете го в някоя килия — ще се разправяме с него след коронацията. Ще стане прекрасен домашен любимец на някое от семействата. И търсете момичето. Съобщете ми, щом я откриете. Увеличете охраната около голямата зала. Замислили са нещо, а Нейно Величество ще ни убие, ако прекъснат церемонията.
Последва глух звук и отново стон. Крес се сгърчи от ужас. Представи си всички възможни мъчения, които биха изтръгнали от Трън този стон.
Прехапа устни, после усети кръв. Единствено болката я спря да не се разплаче, докато слушаше как го отвеждат.
Глава седемдесет и трета
— Хиацинт! — рече предупредително Синдер. — Ико не се жертва, за да се разбием в някой кратер и да умрем!
— Спокойно. Знам какво правя — отвърна той с престорено спокойствие, а сърцето му туптеше неудържимо.
— Нали каза, че никога не си управлявал такова нещо.
— Не съм. — Той зави рязко и спийдърът се наклони бързо и плавно наляво.
Синдер извика и се улови за лоста над главата си. Изсъска от болка — раната на рамото я заболя, но не каза нищо и Хиацинт не намали.
Това беше най-луксозното превозно средство, което той бе управлявал. Опасна играчка за богат артемизианец, спийдърът се носеше до каменистата, неравна повърхност с такава скорост, че бялата земя летеше с размити очертания под тях. Покривът беше от стъкло и създаваше усещането, че са в безвъздушното пространство, а не в защитеното купе.
Макар че „защитено“ беше относително понятие. Хиацинт имаше чувството, че ако докосне и един камък, машината ще се смачка като алуминиева кутийка.
Дявол го взел, май наистина беше от алуминий.
Спийдърът премина в антигравитационен режим и следвайки равна траектория, прелетя над кратера под тях, а сетне се приземи в другия му край и продължи, сякаш нищо не се бе случило. На Хиацинт му се повдигна — както от високата скорост, така и заради безтегловното пространство извън куполите с контролирана гравитация, към което още не се бе приспособил.
— Ще отбележа само — процеди Синдер през зъби, — че пренасяме много крехки и важни неща в багажника. Нали не искаш да катастрофираме?
— Няма страшно. — Той хвърли поглед към холографската карта до уредите за управление. Във всеки друг ден това би било дръзка игра, но сега бяха поели на мисия. Спийдърът бе натъпкан с шишенца с лекарството. Всяка изминала секунда означаваше нови мъртъвци.
Уинтър също я заплашваше смърт.
На хоризонта се появи купол. Дори оттук от едната страна се виждаха дървета, а от другата — просеки.
Хиацинт зави покрай няколко назъбени скални образувания. Синдер пренастрои картата така, че той да вижда най-прекия и лесен път към крайната цел на пътуването им. Повечето куполи бяха струпани един до друг — това бе улеснило изграждането им при колонизацията на Луната, а и защото един порт бе достатъчен да ги свърже с терена навън и да приеме доставките, които пристигаха, независимо от подземната влакова система.