Пустият пейзаж лъжеше окото за разстоянията. Сякаш часове бяха минали, откакто дърветата се появиха пред погледа им; с всеки изминал миг Хиацинт тръпнеше от тревога. Представяше си войниците, които носеха суспенсора като ковчег. Повтаряше си, че още не е твърде късно. Уинтър е сложена в него, защото е имало шанс да я спасят. Суспенсорът ще забави развитието на болестта, докато те пристигнат. Трябваше да я забави.
— Олеле — стена! — изписка Синдер и се приготви за удара.
Хиацинт зави в последния миг, спийдърът се наклони и охлузи външната страна на купола. Холографът увеличи крайната им цел — входът към дока просветна. Той пресметна времето, с което разполагаше. Изправи кораба, ограничи скоростта и спря перките. Спийдърът намали, Хиацинт залитна напред и се опря в предпазните колани.
Спийдърът намали.
Намали.
И започна да пада. Като камък от скала.
Синдер изкрещя.
Куполът и скалистият пейзаж изчезнаха и наоколо се появиха мрачните стени на пещера. Хиацинт включи автоматичното управление и смъртоносното, опасно падане премина в плавно, контролирано спускане. Пред тях се отвори осветена писта и камера и Хиацинт вкара спийдъра вътре.
— Това — задъхана рече Синдер — беше самоубийство.
Хиацинт не й обърна внимание. Нервите му бяха като наелектризирани, но не от падането. Зад тях вратата се затвори, а отпред се отвори друга — огромно желязно съоръжение. Хиацинт продължи нататък и си отдъхна, защото никой не ги спря.
На мястото на външния план на Луната на холографската карта се появи схема на порта и обкръжаващите го сектори. Хиацинт взе управлението, изминавайки мислено пътя, който щеше да ги отведе до болницата при Уинтър.
Тук трябваше да слязат и да продължат пеш, натоварени с шишенца с лекарството, колкото можеха да носят.
Хиацинт откъсна очи от координатите и огледа евакуационното стълбище, което водеше на повърхността. Един знак указваше най-близките сектори. ПД-12 беше трети в списъка, а до него имаше стрелка, която услужливо показваше по кое стълбище да поемат, за да стигнат право там.
Хиацинт пресметна нещо. Прекара пръст по превключвателя.
— Хиацинт — обади се Синдер, проследявайки погледа му. — Мисля, че няма да можем…
Нададе писък.
Тя грешеше. Спийдърът се побра в стълбището и докато се изкачваха нагоре, се опря в стените само два-три пъти. Накрая излязоха под биокупол ПД-12. Синдер седеше, закрила очи с ръка, а с другата здраво стискаше лоста отгоре.
— Пристигнахме — рече Хиацинт и отново нагласи холографа, който посочи пътя им. Минаха под дърветата, после към края на купола, където една-единствена улица с къщи и магазини заобикаляше гористата местност.
Най-напред забелязаха оредяващите дървета, а после и слисаните хора.
Бяха много.
Бяха се струпали в края на гората и втренчено гледаха яркожълтия спийдър, който приближаваше бавно към тях. Всички се отдръпнаха, за да им сторят място, а може би от страх, че ще пострадат. Хиацинт свали спийдъра на земята и го изключи.
Посегна към бутона, за да махне коланите.
— Чакай. — Синдер взе от поставката в краката си две шишенца. — Ние също можем да се заразим — рече тя и му подаде едното.
Без да се колебаят, двамата изпиха наведнъж лекарството. Хиацинт отвори спийдъра и изпъкналият таван се разтвори по средата като разчупен орех.
Той свали коланите, леко се прехвърли навън и стъпи върху мекия мъх. Синдер излезе не чак толкова грациозно от другата страна.
До този момент Хиацинт не се бе замислял много. А хората, които се нуждаеха от лекарството в този сектор, бяха много, но не можеше да им каже, че носят цели палета, тъй като можеше да се стигне до спречкване.
Той грабна едно шишенце и тръгна решително към навалицата.
Но едва беше направил няколко крачки, когато срещу него вместо окаяните дървосекачи се изправи стена от копия, дървени прашки и прътове.
Той замръзна на място.
Беше или твърде разсеян, за да не види, че всички са въоръжени, или тези хора се бяха упражнявали точно за такъв момент. Един мъж се отдели от тълпата с дървено копие в ръка.
— Кой си ти?
Но по очите на хората вече се четеше, че са познали Синдер, която докуца до Хиацинт и вдигна двете си ръце, за да покаже металната.
— Няма как да ви докажа, че не използвам обаянието си — подхвана тя, — но аз съм принцеса Селена. Не сме дошли тук, за да ви навредим. Хиацинт е приятел на принцеса Уинтър. Той й помогна да избяга от двореца, когато Левана се опита да я убие. — Замълча. — Първия път.