— Нашите приятели нямат артемизиански играчки като тази — рече мъжът и посочи с копието си спийдъра.
Хиацинт изръмжа.
— Тя не каза, че съм ваш приятел. Къде е принцесата?
— Хиацинт, не се опитвай да помагаш. — Синдер му хвърли гневен поглед. — Знаем, че принцеса Уинтър е болна, както и много от вашите приятели и близки…
— Какво става тук?
От тълпата се показа познато лице. Страните на момичето бяха толкова мръсни, колкото и в менажерията, а мазните й къдрици бяха провиснали. Под очите й имаше тъмни кръгове, беше много бледа.
Скарлет замръзна.
— Синдер! — Но още щом понечи да се усмихне, я обзе подозрение и тя вдигна пръст. — Къде се срещнахме за първи път?
Синдер се поколеба за миг.
— В Париж, пред операта. Аз приспах Вълка, защото си мислех, че те напада.
Скарлет се усмихна широко и още преди Синдер да довърши, я грабна в обятията си, сетне изруга и отстъпи назад. Половин дузина войници я бяха последвали и сега се струпаха около нея като крайно разтревожени охранители. Изглеждаха кротки, но също и готови, ако решат, да разкъсат всеки в тълпата за секунди.
— Съжалявам… не биваше да идваш тук. Левана… — Скарлет се преви на две от неочаквано силната кашлица. Когато успя да си поеме дъх, по ръката й имаше тъмни петна кръв. — Тук е опасно — довърши тя, сякаш това не беше очевидно.
— Уинтър жива ли е? — попита Хиацинт.
Скарлет скръсти ръце не толкова, за да изглежда предизвикателно, колкото да скрие следите от болестта.
— Жива е, но е болна. Много от нас са болни. Левана я отрови с летумозис и чумата бързо плъзна навред. Сложили сме Уинтър в суспен…
— Знаем — прекъсна я Синдер, — носим лекарство.
Хиацинт вдигна шишенцето, което бе взел от спийдъра.
Скарлет се ококори, а хората наоколо се размърдаха. Повечето бяха свалили оръжията си, след като Скарлет и Синдер се прегърнаха, но не всички.
Хиацинт махна с ръка.
— Впрегнете мускулите си и помогнете да разтоварим спийдъра.
— Вземи едно и за себе си — добави Синдер. — Би трябвало да стигнат за всички заразени, а ние ще гледаме да останат, в случай че някой друг се разболее.
С шишенце в ръка, Хиацинт отиде до Скарлет и снижи глас:
— Къде е тя?
Скарлет се обърна към наобиколилите я войници.
— Пуснете го да види принцесата. Той няма да й стори зло. Стром, дай да направим отряд, който да раздаде лекарството.
Хиацинт вече не я слушаше. Тълпата се раздели и той видя как светлината на деня се отразява от стъклото на суспенсора. Тръгна натам.
Тук, насред пътя, който отделяше невзрачната болница от сенчестата гора, хората бяха направили нещо като светилище около Уинтър. Клончета и вейки, сложени на кръст, образуваха покривало в металната основа на суспенсора, скривайки отделението, което съдържаше животодаряващите течности и химикали. Маргаритки и лютичета бяха пръснати по стъкления похлупак, макар че много бяха изпопадали на земята.
Хиацинт поспря, за да обхване гледката, и си помисли, че Левана все пак не страда от параноя. Може би хората обичаха Уинтър и тя действително бе заплаха за короната на мащехата си, при все че във вените й не течеше благородническа кръв.
Шишенцето взе да пари в дланта му. Гласовете се смесиха с тенекиения звън на машините, с непрестанното бръмчене на животоподдържащите системи и бипкането на екрана, който показваше данните за състоянието на принцесата.
Хиацинт прекара ръка по капака и пръсна цветята. Под стъклото Уинтър изглеждаше заспала, само дето консервиращата течност придаваше на кожата й болнав, синкав цвят и привличаше погледа към белезите на лицето й.
А ето го и обривът. Подути, тъмни петна по ръцете и врата. Няколко бяха избили по брадичката и край ушите й. Хиацинт отново погледна ръцете й и макар че беше трудно да се види, той различи тъмни петна и по ноктите й. Последният, фатален белег на синята треска.
Но дори и така, Уинтър беше прекрасна, поне в неговите очи. Къдравата й коса се бе разстлала в гела, а плътните й устни бяха извити нагоре. Сякаш всеки миг щеше да отвори очи и да му се усмихне. С нейната шеговита, закачлива, неустоима усмивка.