— Трябва да изпиеш това.
Глава седемдесет и четвърта
Уинтър смътно помнеше как Хиацинт й помогна да се изправи и изсипа в устата й някаква безвкусна течност. Трудно й беше да преглътне, но тя стисна ръката му и накара мускулите на гърлото си да реагират. Всичко наоколо миришеше на химикали, кожата й беше мазна, а тя седеше върху слузест гел.
Къде се намираше? Помнеше реголитните пещери, чародеите и Скарлет. Помнеше хората и дърветата. Помнеше прегърбената старица и кутията с бонбони.
— Принцесо? Как се чувстваш?
Тя се облегна на ръката на Хиацинт.
— Гладна.
— Добре. Ще ти донесем нещо за ядене. — Странно беше да го види тъй загрижен. Обикновено чувствата му бяха неразгадаеми. Той погледна встрани и попита: — Какво показва?
Уинтър проследи погледа му и видя възрастен мъж, който държеше портскрийн.
— Показанията се нормализират, но още е рано да се каже дали това е от събуждането, или от лекарството.
Изведнъж я осени мисълта, като разбъркан пъзел, който се подреждаше, че стоят навън и са заобиколени от хора. Уинтър наклони глава и една мокра къдрица се плъзна по рамото й. Ето я енергичната Скарлет, войниците вълци, които не ги бяха изяли, купища непознати, всички изпълнени с любопитство, тревога, надежда.
А ето я и братовчедка й с лъскавата метална ръка.
— Здравейте, приятели — прошепна тя неопределено към всички.
Скарлет първа й се усмихна.
— Добре дошла отново, куку.
— Колко време трябва да мине, преди да знаем със сигурност, че е подействало? — попита Хиацинт.
Лекарят прекара портскрийна над ръката на Уинтър. Тя проследи апарата, който, изглежда, сканираше обрива върху кожата й.
— Скоро.
Уинтър облиза изсъхналите си устни и повдигна ръка към изкуствената дневна светлина. Изкуствена, но не задълго. Слънчевите лъчи вече се показваха на хоризонта. Скоро слънцето щеше да изгрее над тях.
Петната от обрива бяха избили на гъсто по кожата й, тук-там едни върху други, а доста бяха на път да се пукнат. Беше грозно, гротескно.
Ако дробовете й бяха здрави, сигурно щеше да се разсмее.
За първи път в живота й никой не можеше да каже, че е красива.
Погледът й се спря върху едно петно колкото палеца й точно между китката и основата на дланта й. Раздвижи се. Пораснаха му крачка и то плъзна по ръката й, заобикаляйки другите петна като на слалом. Голям паяк, който се пъплеше по ръката й.
— Уинтър!
Тя подскочи. Скарлет се беше приближила до суспенсора, скръстила ръце на гърдите си. Имаше тъмни петна, но не толкова много, макар че на светлата й кожа те изпъкваха по-ярко.
— Лекарят ти зададе въпрос.
— Недей да я притесняваш! — обади се Хиацинт.
— А ти недей да я глезиш! — скастри го Скарлет.
Уинтър хвърли поглед да се увери, че немирното петънце се е върнало на китката й, а сетне погледна лекаря.
— Извинявам се, Ваше Величество, но трябва да ви взема кръв.
Тя кимна и с интерес загледа как мъжът заби иглата в ръката й и изтегли малко кръв. Фабриката й бе работила усилено, докато тя спеше.
Лекарят изсипа кръвта в специален отвор в портскрийна си.
— О, изпийте и това — рече той и посочи картонена чаша с оранжева течност. — Ще ви помогне за гърлото.
Хиацинт поиска да държи чашата, но тя я взе.
— Усещам, че си възвръщам силите — прошепна.
Но той не се успокои.
— Отлично — рече лекарят. — Патогенните клетки са неутрализирани. Имунната ви система се възстановява с удивителна бързина. — Той се усмихна. — Лекарството действа. Ще се почувствате по-добре след… ами час-два, струва ми се, макар че ще трябва да минат няколко дни, докато отново дойдете на себе си.
— О, не се бойте — рече Уинтър със слаб глас. — Аз никога не съм напълно на себе си. — Тя вдигна ръка. — Завинаги ли ще си остана леопард?
— С времето петната ще се скрият.
— Ще останат ли белези?
Лекарят се поколеба.
— Не знам.
— И да останат, какво толкова — обади се Скарлет. — Важното е, че си жива и здрава.
— Няма да ми е мъчно и да останат. — Тя прекара пръст по подутините. Колко чуждо й беше това. Колко несъвършено. Но тя можеше да свикне с несъвършенството.