Крес се дръпна до стената, но въпреки че асансьорът беше претъпкан, всички гледаха да стоят по-настрана от нея.
Тревогата й започна да отминава. Тези хора не бяха лунитяни. Бяха гости от Земята и ако се съдеше по официалното им облекло, отиваха на коронацията.
Последното нещо, което Крес искаше, бе тълпата да я повлече към церемонията.
Вратите започнаха да се затварят и Крес се покашля.
— Извинете, но искам да сляза тук.
Тя се провря между хората и смачканата й пола се закачи тук-там за изящните рокли и костюми. Мнозина й хвърлиха свъсени погледи, но все пак с удоволствие й сториха път.
Защото си мислеха, че е лунитяка. Истинска лунитянка, която може да ги манипулира.
— Благодаря ви — измърмори Крес на човека, който попречи на вратите да се затворят. Тя се изниза навън с разтуптяно сърце.
Още един красив коридор. Още прекрасни гледки. Пиедестали със статуи и изрисувани вази над тях.
Крес жадуваше за семплата обстановка на „Рампион“.
Тя се притаи до стената и почака, докато асансьорът замина, а сетне повика друг. Трябваше да се качи още един етаж нагоре. Трябваше да намери стълбището или да се върне обратно в коридорите на прислугата. Смяташе, че тук е прекалено открита. Всеки можеше да я види.
Звънът оповести пристигането на другия асансьор и, уплашена, Крес бързо се скри. Вратите се отвориха, отвътре се чу смях, а тя затаи дъх, докато се затворят.
Отляво се чуха гласове и Крес тръгна надясно. Подмина няколко черни врати, които ярко контрастираха с белите стени. Върху всяка имаше име и държава, изписани със златни букви. Молина, представител на Аржентина, Американска република. Варгас, президент на Американската република. Бромстад, министър-председател на Европейската федерация. Юзбек, представител на Южната руска провинция, Европейска федерация.
Отвори се врата и излезе жена със сиворуса коса и синя, дълга до пода рокля — Робин Глайб, говорител на австралийския парламент. Когато Крес работеше за Левана, часове наред трябваше да слуша речите на Глайб за търговските споразумения и трудовите спорове. Времето в тези часове се нижеше много бавно.
Глайб се спря, изненадана, че вижда Крес. Крес скри пистолета зад гърба си.
— Мога ли да ти помогна? — попита тя и изгледа момичето с присвити, строги очи.
Естествено, Крес налетя на единствения земен дипломат, който не би се уплашил от едно хитро лунитянче, промъкващо се тайно в крилото, където беше нейният кабинет.
— Не — рече Крес и изви глава извинително. — Уплашихте ме, това е всичко. — Тя мина покрай жената със сведен поглед.
— Ти какво търсиш тук?
Крес хвърли колеблив поглед назад.
— Моля?
— Нейно Величество ни гарантира, че по време на престоя ни никой няма да ни досажда. Върви си.
— О, аз… трябва да доставя едно съобщение. Няма да се бавя. Съжалявам, че ви обезпокоих.
Крес тръгна заднешком, но жената свъси изрисуваните си вежди, пристъпи напред и протегна ръка.
— За кого е съобщението? Аз ще се погрижа човекът да го получи.
Крес се вторачи в разтворената, нежна, набраздена длан.
— Ами… то е конфиденциално.
Жената стисна устни.
— Боя се, че ако веднага не си тръгнеш, ще повикам стражите, за да потвърдят твърдението ти. Обещаха ни спокойствие и аз не…
— Крес?
Сърцето й подскочи.
Каи.
Той стоеше насреща й и примигваше, сякаш му се струваше, че това е някакъв номер.
От облекчение Крес чак залитна и трябваше да се подпре на стената.
— Каи! — Макар и треперейки, побърза да се поправи. — Извинете, императоре… Ваше Величество — и смутено се поклони.
С вдигнати вежди Каи се обърна към жената:
— Глайб-дарен, вие още ли не сте слезли долу?
— Тъкмо тръгвах — отвърна тя и макар че Крес не я погледна в очите, долови недоверието й. — Но видях това момиче… както знаете, кралицата ни гарантира, че на този етаж никой няма да ни обезпокоява и според мен тя не бива…
— Всичко е наред — рече Каи. — Познавам момичето. Аз ще се погрижа.
Крес се бе втренчила в пода и слушаше шумоленето на тафтената рокля на Глайб.
— При цялото ми уважение, Ваше Величество, как бих могла да бъда сигурна, че тя не ви манипулира, за да вземете нейната страна?