Крес се заигра с ръкавиците си. Строг и същевременно мил, съветникът й подаде пистолета с дръжката напред.
Тя потрепери.
— Може да го задържите, ако искате.
— Не искам. Нито искам да участвам в неща, в които може и да поискам да участвам.
Примирена Крес въздъхна и взе пистолета. Чудеше се къде да го пъхне, но така и не намери място по дрехите си.
— Ето, заповядай. — Торин свали сакото си и й го подаде. Крес се поколеба, чувайки гласа на Ико — тези дрехи изобщо не си подхождат! — сетне отпъди гласа и остави съветника да й помогне да го облече. Сакото й беше голямо, но с него се чувстваше по-спокойна.
— Благодаря ви! — И с огромно облекчение пъхна пистолета във вътрешния джоб.
— След две минути Негово Величество трябва да се яви в голямата зала — рече Торин и погледна към смутения Каи. — Ще се опитам да отвлека вниманието им поне за петнадесет минути.
Глава седемдесет и шеста
Двамата се втурнаха по пустите коридори с гръмки, отсечени стъпки. Крес се опитваше да не изостава, но Каи трябваше да забави крачка.
— Ще пробваме да минем без пистолета — рече той, сякаш досега само това бяха обсъждали, въпреки че, откакто се разделиха с Торин, не бяха продумали. — Ще разчитаме на дипломацията. Или поне… на потайността. Ако можем.
— Добре — съгласи се бързо Крес. — Но все пак ми се струва, че няма да те пуснат да влезеш ей така в контролния център и да ползваш компютрите им само защото си император и си на път да станеш техен крал.
На всички врати, покрай които минаваха, имаше различни изображения, изсечени в дървото, и бяха заобиколена от руните на отдавна изчезнал език. Красива жена, която държи дългоух заек. Мъж с глава на сокол и полумесец, закрепен на главата му. Младо момиче с мантия от лисича кожа и копие в ръка. Това бяха символи на Луната и на нейната значимост за земните култури, но повечето бяха изчезнали и забравени. Дори Каи не разбираше значението им.
Тръгнаха по друг коридор и минаха по стъклен мост. Под краката им течеше сребрист ручей.
— Права си, но ми се струва, че все ще мога да те вкарам. — Той се поколеба, сетне добави: — Крес, аз няма да мога да остана. Ако се забавя твърде много, Левана ще заподозре нещо, а точно сега не бива да го допускаме. Нали ме разбираш?
— Разбирам — прошепна тя, макар че коридорите бяха пусти — всички гости, стражи и слуги чакаха началото на коронацията. — Подозирам, че на вратата ще има код. Планът ни беше да разбия кода, но портскрийнът остана у Трън…
Каи откопча от колана си своя портскрийн.
— Моят ще свърши ли работа?
Тя зяпна.
— Ама… на теб няма ли да ти трябва?
— Не колкото на теб. И бездруго нямаше да мога да го взема на церемонията. Забранено е да се внасят записващи устройства. — Той завъртя очи и й подаде порта. Почти беше свикнал да живее без него, след като Левана му го конфискува и сякаш го остави без една ръка.
Освен това донякъде ликуваше от мисълта, че помага за саботирането на кралицата.
— Откъде знаеш накъде да вървим? — Крес мушна порта в джоба на сакото.
Каи погледна, навъсен:
— Имах голямото удоволствие да участвам в един от пропагандните й записи преди време.
Когато наближиха крилото от другата страна на езерото срещу голямата зала, където — о! — преди шест минути трябваше да започне коронацията, Каи вдигна ръка и двамата спряха.
— Почакай ме тук — прошепна той, долепил пръст до устните си.
Крес застана до стената. Изглеждаше тъй дребна, уплашена и смешна с бухналата си оранжева поличка, че някакъв рицарски инстинкт у него му подсказа да не я оставя сама точно тук. Но той го потисна и си напомни, че Крес е и момичето гений, което съвсем само бе обезвредило системата за сигурност в двореца Ню Бейждин.
Каи изпъна пояса си и зави зад ъгъла. Крилото беше изолирано и доколкото той знаеше само една врата водеше към него. Както и очакваше, пред нея на пост мълчаливо стоеше страж. Същият, помисли си Каи, който беше тук, когато Левана го доведе тук.
Щом видя Каи по бяла копринена туника, стражът сви очи.
— Това крило е затворено за посетители — произнесе той отегчен.