— Аз не съм посетител. — Каи мушна ръце в джобовете си, като се опитваше да си придаде сговорчив и същевременно нетърпящ възражения вид. — Доколкото разбрах, в това крило се съхраняват кралските накити за коронацията, нали?
Стражът го изгледа подозрително.
— Изпратиха ме да взема Брошката на… вечната светлина. А вече закъснявам.
— Знам, че сте свикнали да ви се подчиняват на Земята, Ваше Императорско Величество, но няма да ви пусна без официален документ от кралицата.
— Разбирам, и с радост бих се сдобил с такъв документ, ако Нейно Величество не ме чакаше в отсрещното крило на двореца, облечена официално за коронацията, помазана със свещените масла от Източната република, които трябва да я пречистят, преди да бъде коронясана за императрица на моята страна. Тъй че в момента тя е малко заета, а аз трябва да намеря брошката, за да не забавим още повече церемонията.
— Вие за глупак ли ме смятате?
— Всъщност започвам да си мисля точно това. Само глупак би забавил коронацията на Нейно Величество. Може би искаш да се върна при нея и да й обясня, че не можем да продължим заради твоя инат?
— Никога не съм чувал за Брошка на вечната светлина.
— Може би. Тя е направена специално, за да символизира съюза между Луната и Земята, и още преди повече от век е била подарена на един от великите предци на кралицата. За зла участ, както сам знаеш, тогава съюз не е имало, тъй че брошката не е била необходима. До тази вечер. А онзи, който е трябвало да приготви кралските вещи, е забравил да я вземе.
— И са изпратили точно вас да я вземете? Не трябва ли и вие да се помажете с благовонни масла?
Каи въздъхна и се осмели да се приближи до стража.
— За беда, аз съм единственият човек на малката Луна, който знае как изглежда брошката. До края на нощта ще бъда твой крал и ако утре сутринта все още искаш да имаш работа, най-добре ме пусни да вляза.
Стражът стисна зъби. Но не мръдна от мястото си.
Каи вдигна ръце във въздуха.
— Звезди небесни, не те карам да отвориш вратата, да затвориш очи и да преброиш до десет. Ясно е, че ще дойдеш с мен, за да си сигурен, че нищо няма да открадна. Но времето напредва. Вече съм закъснял с десет минути. Може би искаш да пратиш съобщение на Нейно Величество да й обясниш забавянето?
Стражът изпухтя, отстъпи назад и дръпна вратата.
— Добре. Но ако пипнете нещо друго, освен тази брошката, ще ви отрежа ръцете.
— Добре. — Каи завъртя очи по начин, който, както се надяваше, показваше, че е съвсем спокоен, и няма от какво да се бои, и последва стража. Подземието, където се съхраняваха скъпоценностите на короната, беше веднага вляво зад огромна врата.
Каи отмести поглед, докато стражът въвеждаше кода и сканираше отпечатъците от пръстите си.
Вратата се отвори. Беше дебела като черепа на стража.
Подземието беше облицовано с кадифе, прожектори осветяваха празните пиедестали. Повечето корони, златни кълба с кръстове и скиптрите, които обикновено се пазеха тук, вече бяха отнесени в голямата зала.
Но бяха останали доста неща.
Каи си пое дълбоко дъх и тръгна из подземието. Оглеждаше всеки пръстен, ножница, диадема и всички скъпоценности, които лунните владетели бяха събрала през вековете и които се използваха при различни церемонии. Повечето бяха подарък от Земята. Знак на добра воля, преди да скъса отношенията си с Луната.
Той чу тихи стъпки пред вратата, но не посмя да погледне.
— Ето това е! — викна с гръб към стража. Сърцето му едва не изхвръкна, докато си представяше как Крес притичва покрай вратата. Измъкна от джоба си медальона, който Ико му бе подарила на борда на „Рампион“ преди, както му се струваше, цяла вечност. Потърка с пръст потъмнелия надпис. 86-и космически отряд, Американска република. — Намерих я. — Той вдигна медальона така, че стражът да не може да види добре какво държи. Крес беше минала и Каи рече с непресторено облекчение: — Ех! Браво на нас! Коронацията нямаше да мине без брошката. Нейно Величество ще се зарадва. Ще се опитам да ти издействам повишение. — Той потупа мъжа по ръката. — Е, това беше. Благодаря ти за помощта. Най-добре да се връщам вече.
Стражът изсумтя недоверчиво, но това вече нямаше значение.
Когато двамата излязоха в коридора, Крес вече беше изчезнала.
Тя зави зад първия ъгъл и се опря на стената с разтуптяно сърце. Почака да чуе затварянето на вратата на подземието, после хукна, като се надяваше, че шумът от ключалката ще заглуши стъпките й.