С все тъй отворена уста, Синдер отправи взор към Уинтър, после към Скарлет, сетне пак към Хиацинт. Затвори уста, намръщи се и се обърна отново към Скарлет.
— Ти можеш ли да управляваш спийдъра?
— Та аз никога не съм виждала такова нещо. Прилича ли на кораб?
Синдер отправи изпепеляващият поглед към Хиацинт.
— Нуждая се от теб. Имам ти вяра и…
— Казах не.
Тя поклати глава невярващо. Сетне се ядоса.
— Ти какво мислиш, че ще се случи с Уинтър и с всеки един от нас, ако изгубим?
Хиацинт скръсти ръце, готов да откаже, но тогава Уинтър сложи ръка на рамото му.
— Аз ще отида с него — рече тя весело, тъй че думите й да разсеят напрежението.
Но не сполучи. Хиацинт обърна гневния си поглед към нея.
— Не, ти ще останеш тук и ще се възстановиш напълно. Та ти едва не умря! Левана има достатъчно възможности да те убие. Няма да припарваш до Артемизия.
Уинтър го погледна в очите и усети как в нея се надига същата решимост, която я изпълни, когато се зае да намери войниците на мащехата си и да ги привлече на своя страна.
— Аз не мога да се бия, но от мен също има полза. Ще дойда с теб, ще разговарям с хората. Те ще ме чуят.
— Принцесо, не сме длъжни да…
— Вече взех решението си. Аз също имам какво да губя — точно като тях.
— Уинтър говори разумно — обади се Синдер.
— Учудващо — добави Скарлет.
Хиацинт дръпна Уинтър настрани.
— Виж — прошепна той и я улови за лактите. Мазолите по ръцете му се усещаха много по-отчетливо отпреди. Сърцето й се разтуптя лудешки от неочакваната близост. — Ако искаш да свърша тази работа за Синдер, аз ще я свърша. Заради теб. Но няма, не мога пак да те загубя.
Уинтър се усмихна и допря длани до лицето му.
— Най-сигурното място на света е до теб.
Той стисна зъби. Тя виждаше вътрешната му борба, но беше непреклонна.
— Откакто се помня, живея в страх — продължи Уинтър. — Ако това е единственият ми шанс да се изправя срещу нея, ще рискувам. Не искам да се крия. Не искам да се страхувам. И искам никога повече да не се разделяме.
Раменете му се отпуснаха — първият знак, че тя беше спечелила. Но Хиацинт вдигна пръст.
— Добре. Ще тръгнем заедно. Но няма да докосваш оръжие, ясно ли е?
— Че какво да правя с него?
— Именно.
— Хиацинт, Уинтър. — Синдер потропваше с крак, а очите й хвърляха мълнии от нетърпение. — Нямаме много време…
Сякаш самото небе слушаше. Куполът над тях потъмня и трите огромни екрана светнаха на черния фон.
— Лунитяни — обади се женски глас, — моля ви вижте внимателно това излъчване на живо от Артемизия. То е задължително за всички. Започва коронацията.
Устните на Уинтър се разтегнаха в злорада усмивка. Тя се дръпна от Хиацинт, обърна се към хората и вдигна ръце.
— Лунитяни — извика тя, имитирайки говорителката и отвличайки вниманието на хората от купола, — моля ви, вижте внимателно истинската наследница на лунния трон, принцеса Селена, на живо от вашия сектор. — Очите й грееха, когато с широк жест посочи Синдер. — Започва революцията. Нашата революция!
Книга пета
Глава седемдесет и осма
Каи тичаше по коридора и се радваше, че няма кой да го види как се носи като вихър с изящния си костюм за коронацията, макар че имаше прекалено много неща, за които да мисли, за да се притеснява как изглежда. Синдер беше жива. Бяха заловили Трън. Синдер щеше да нападне Артемизия.
Днес. Сега.
Още се чувстваше гузен, че остави Крес сама. Не биваше да се тревожи толкова, че ще закъснее за коронацията, която и бездруго искаше да пропусне. Трябваше да се наслади по-пълноценно на това, че накара Левана да го чака. Трябваше да инсценира отново отвличане.
Изруга наум. Да беше помислил по-рано.
Не — ако беше изчезнал, щеше да вдигне тревога, последното, от което Крес и другите се нуждаеха. По-добре да разсее подозренията на Левана и да продължи напред, все едно нищо не се е случило. По-добре да я коронясат за императрица на Републиката.
От тази мисъл му се повдигаше, но реши да се придържа към плана. И да изиграе ролята си.