Гласът на Левана се понесе над тях.
— Ти си самозванка!
Синдер погледна нагоре. Стражите и чародеите стояха, напрегнати.
— И съм готова да взема своето. Артемизианци, това е вашият шанс. Отречете се от Левана и се закълнете във вярност пред мен, в противен случай ви давам дума, че когато сложа короната на главата си, всеки в тази зала ще бъде наказан за предателство!
На екрана се появи тронната зала, видяна през погледа на Синдер. Слугите и чародеите си бяха същите. Както и уплашеният, отчаян Каи отпред.
— Достатъчно! Убийте я!
Тогава на преден план излезе Левана, но човек можеше да я познае единствено по червената сватбена рокля.
Под обаянието се виждаше обезобразеното й от дълбоки бръчки и белези лице, едното й око беше полуотворено. Ужасни следи покриваха и кожата на брадичката, и на врата й, донякъде скрити под яката на роклята. Светлокестенявата й коса беше рядка, а на много места липсваше заради белезите. Те се виждаха и на едната й ръка, където коприненият ръкав не ги покриваше.
Следи от изгаряне.
Синдер беше напълно сигурна.
Един отчаян вик смрази Синдер, сякаш я бяха залели с ледена вода.
— Спрете го! Спрете записа! — крещеше Левана. Тя се обърна с гръб към холографа и задърпа ръцете и лицата на чародеите до себе си. — Не гледайте! Спрете да гледате! Ще ви избода очите!
Синдер осъзна, че вече не е парализирана от контрола — собственият й шок я държеше като закована.
Бяха сполучили. Кралицата губеше самообладание. Беше принудена да види истината под собственото си обаяние.
Записът премина в хаос от куршуми, викове, кръв и мъртви тела.
Левана се взря в хората, които вече не бяха под контрола й. Обаянието й се бе изпарило. Стоеше окаяна, обезобразена и в този миг — уплашена.
Чу се изстрел, но куршумът се заби във вратите на двореца. Някой изруга зад Синдер. Тя изви глава с ококорени очи. Беше Скарлет, чиято червена коса се вееше като пламък сред тълпата. Тя зареди отново и пак се прицели.
Левана се препъна заднешком в две-три стъпала, сетне се обърна и побягна към двореца, зарязвайки антуража си от смаяни чародеи навън. Вълка бе клекнал над тялото на Ико, макар че тя вече не мърдаше. Той гледаше Скарлет, а обезобразеното му лице се бе сгърчило от ужас. Беше я познал.
За миг Синдер не помръдна от мястото си. Мислите й бяха разпилени. Тя не знаеше какво да предприеме. Ико лежеше безжизнена. Не знаеше дали да вярва на Вълка. Кралицата побягна, но пътят й към двореца беше преграден, а навън имаше достатъчно чародеи, които можеха да контролират повечето войници и цивилни, всички стояха неподвижни, шокирани от записа…
Вой прониза забързаните й мисли.
Синдер се сепна, но не можа да разбере откъде идва. Дали беше някой от нейните войници, или от глутниците, за които Стром я бе предупредил, че ги обграждат.
Сетне воят бе подет от още някой и още някой. А след това настана суматоха.
Глава осемдесет и трета
Скръстил ръце, Каи стоеше на подиума, на който бе коронясан за крал на Луната, и гледаше намръщен. Водачите и дипломатите от Земния съюз се опитваха да скрият гнева под безстрастните си лица. Левана ги бе заключила в голямата зала, пред вратите стояха на пост лунни стражи, а стотиците лунни благородници се подсмихваха на земляните, сякаш бяха екзотични животни — очарователни, мили и безобидни.
Далечните звуци от битката се чуваха приглушено зад дебелите каменни стени.
Бунтът и клането на хиляди техни съотечественици не помрачиха пиршеството на лунитяните. Те се държаха така, сякаш бяха отишли на цирково представление. Надаваха весели възгласи, когато виковете от битката се усилваха. Правеха облози за този или онзи чародей и кой ще убие най-много хора, когато всичко свършеше. Подмятаха си груби шеги, говореха, че ще трябва да се лишат от кашмирените шалове и боровинковото вино през следващия сезон, ако работниците от външните сектори не спрат да си играят на война и не се заловят за работа.
Каи беше вбесен от тези разговори. Усети, че стиска разтрепераните си ръце в юмруци едва когато Торин сложи ръка на рамото му. Той се сепна, сетне разтвори пръсти и си пое въздух.
— Те нямат представа какво е във външните сектори, не изпитват никаква признателност към работниците, благодарение на които тънат в разкош. Смятат, че всичко това им се полага.