— Ужасно е и дори непростимо — отвърна Торин, — но да не забравяме, че са били държани в неведение точно както и хората във външните сектори.
Каи изсумтя. Не му беше до съчувствие.
— По всичко личи, че меденият месец свърши.
— Трябва да призная, че кралицата има нюх за драматичното. — Торин хвърли закачлива усмивка на Каи. — А също и племенницата й.
Той потисна тръпката на гордост. Синдер умееше да се появява ефектно.
— Какво научихме?
— Всички изходи са били залостени отвън и ако се вярва на лунитяните, пред всяка врата има по двама стражи на пост.
— Лесно е да ги манипулира човек, нали? — Каи посочи лунитяните. — Как мислиш, дали ще успеят да контролират стражите през вратите? Чувал съм Синдер да казва, че усеща хората през вратите, но не знам дали може да ги манипулира. Но ако накараме няколко лунитяни да заставят стражите да отворят вратите и да ни разчистят пътя до доковете… ще спасим всички.
— Доковете ще ни предложат убежище, ако Линдарен се провали — рече Торин, — но не мога да си представя, че лунитяните ще се съгласят да ни помогнат.
— Прав си, няма да ни помогнат и точно за това са идиоти. Помислиха ли изобщо защо Левана ги заключи тук? Смятат се за непобедими, защото са под нейната закрила, но кралицата пет пари не дава за тях. Тя ще ги използва като всеки друг, ако това ще помогне на каузата й.
Далечен тътен разтърси двореца, а след това се чу гърленият, яростен вой на хиляди гласове. Последваха изстрели.
Каи потрепери. Всичко му се струваше нереално, без значение, че Левана бе посрещнала Синдер и съюзниците, които тя беше събрала. Революция, битка… всичко му беше непонятно. Но сега се чуваха изстрели, хора умираха, а те бяха затворени тук.
— Това беше бомба! — изпищя някой от Източна Европа. — Бомбардират двореца! Ще ни избият до крак!
Няколко лунитяни наблизо се разсмяха и се развикаха в престорен страх:
— Бомба! О, звезди, само не бомба!
Каи присви очи. Нямаше как да разбере дали взривът е причинен от експлозиви, но запази спокойствие. Ала страхът на неговия спътник му даде идея.
Портскрийнът, който Левана бе захвърлила, още лежеше на пода до олтара. Той отиде и събра каквото бе останало. Пластмасовите панели се бяха отворили и единият му край бе изкривен, но когато го включи, екранът светна. По него обаче имаше черни петна, части от икони, свързани в неясна мозайка. Каи изруга, прекара пръсти по екрана, натисна бутоните. Нищо не се промени.
— Ваше Величество? — Торин клекна до него.
Каи вдигна счупения портскрийн.
— Какво би направила Синдер? Как би го поправила?
Торин свъси вежди.
— Мислите да повикате помощ?
— Нещо такова. — Той зарови ръка в косата си и се замисли. Представи си Синдер в работилницата на пазара. Край нея беше пълно с инструменти и резервни части. Тя щеше да знае какво да направи. Тя би…
Каи се изправи с разтуптяно сърце и удари портскрийна с все сила в олтара. Торин отскочи назад.
Каи погледна отново екрана и нададе възторжен вик. Едната му половина беше чиста.
Отвори ново съобщение.
— Как го направихте? — попита Торин.
— Не знам — рече той и написа набързо няколко реда, — но ще се учудиш колко често помага.
Избухна смях и той отново погледна към гостите в залата. Няколко лунитяни бяха наобиколили една прислужница. Тя танцуваше, но с резки, неестествени движения. По лицето й имаше сълзи, стискаше очи, лицето й бе сгърчено в отчаян опит да си представи, че е някъде другаде. Сърцето на Каи се сви.
Той се досети, че това не е рядкост за момичето. Питаше се дали минава и ден без някой да поиска ръцете и краката й да правят нещо, което тя не желаеше.
— Това изобщо не е валс! — провикна се един от лунитяните и тупна приятеля си по рамото. — Дай на мен да опитам. Аз ще я накарам да танцува много по-грациозно.
— Тя има нужда от партньор — обади се трети. — Да докараме някой от земляните тук и да си направим куклен театър, докато чакаме.
— Ей, какво ще кажете за онова сладко момиче от Източната република, онази, която е роднина на киборга? Помните ли я от процеса? Къде е тя?
Каи чу хленч. Мащехата и доведената сестра на Синдер бяха коленичили на пода между два реда столове, стискаха ръцете си и се опитваха да останат незабелязани.
Императорът закачи порта за колана си.
— Достатъчно — рече той и се запъти към групичката. — Престанете! — изкрещя. — Веднага оставете прислужницата на мира!
— Ах, на хубавичкия император май също му се е дотанцувало.
Каи беше посрещнат със злобни викове, но за негов късмет никой не овладя тялото му даже и когато прегърна момичето. То спря да танцува и, изтощено, се отпусна върху него.
— Говорите с императора — произнесе той отчетливо. Все още не беше свалил лунната корона, нищо че съпругът на кралицата нямаше кой знае какви правомощия. Но се молеше никой да не знае това. — Вие, изглежда, не разбирате в какво положение се намираме. Всички сме затворници в тази зала. Това ни превръща в съюзници, все едно дали ни харесва, или не. — Той посочи задната стена. — Щом Левана разбере, че е свалена от трона, ще отстъпи. И къде мислите ще отиде?
Той погледна в очите лунитяните, които стояха наблизо. Те му се присмиваха. Гневът на Каи ги развеселяваше.
— Кралицата не ни заключи тук, за да се веселим необезпокоявани, а ни държи като резерва. Щом стражите й бъдат ликвидирани, вие сте следващата линия на отбраната й и тя ще ви използва като щитове. Ще ви превърне в оръжия. Ще жертва всеки в тази зала и няма да изпита угризение, стига да оживее. Нима не разбирате? Тя не дава пет пари за вас! Иска само да разполага с повече тела, когато й потрябват.
Очите на лунитяните все още блестяха. Каи не беше сигурен дали думите му са им въздействали, но продължи:
— Защо да седим и да чакаме? С ваша помощ ще се измъкнем оттук, ще слезем на аеродрума, където ще бъдем в безопасност и Левана няма да може да ни използва в своите битки!
Един мъж наблизо цъкна с език.
— Ох, горкият дребен земен крал ни говори така, сякаш сме беззащитни деца, които ще му се поклонят само защото има корона на главата си. Ние не сме съюзници с вас, Ваше Благородие, и никога няма да сведем глави и да застанем на равна нога с вас, земляните. Нашата кралица вижда изгода в брака с вас и в коронясването ви за наш крал, но в действителност вие и вашите приятели не са достойни да измият пръстите на краката ни.
Залата избухна в смях. Мъжът се подсмихна и изгледа Каи високомерно, а думите му бяха възнаградени с недостойни подвиквания за земляните.
— Добре — каза Каи с леден глас. — Нека тогава да ви убедя да ми помогнете.
Той откачи портскрийна си и извади на холографа карта на Луната, чието уголемено изображение надвисна над главите им, изпълни залата и кратерите достигнаха високите тавани. Каи нагласи картата така, че всички да виждат Централна Артемизия и осемте градски сектора, които я заобикаляха. Сетне показа космическата флотилия, на която бе заповядал малко по-рано този ден да заеме позиция в неутралното пространство — шестдесет кораба по негова заповед в момента пътуваха към лунната столица.
— Всеки от тези кораби носи оръжие, което е в състояние да разруши биокуполите ви. Имаме достатъчно амуниции, че да изравним цялата страна със земята.
Това беше лъжа, но лицето на Каи не трепна.
Най-сетне настроението се смени. Усмивките потръпнаха. Смехът заглъхна.
— Докато вие се подигравахте с това момиче, аз изпратих съобщение до моите военни кораби да открият огън, щом се приближат достатъчно. Но ще оттегля заповедта си, веднага щом хората ми бъдат отведени на порта.
Една жена се разсмя, но смехът й беше тревожен, пронизителен.
— Няма да се осмелите да атакувате, докато и вие сте в двореца! Вие също ще умрете!
Каи се усмихна широко.
— Правилно. Няма да атакувам Централна Артемизия. Но ако не греша, повечето от вашите домове не се намират в централния купол, нали? Повечето са в околните градски сектори, прав ли съм?
Светещите кораби примигваха все по-близо. По-близо.
Благородниците си размениха тревожни погледи. Като че мълчаливо се предизвикваха един друг да нарекат това блъф, но никой не искаше пръв да се наеме да го стори.
— Ако не греша — обади се Каи, — имаме по-малко от двадесет минути до пристигането на корабите. Ако пак искате да видите домовете си, най-добре да не губим време.