Императорът закачи порта за колана си.
— Достатъчно — рече той и се запъти към групичката. — Престанете! — изкрещя. — Веднага оставете прислужницата на мира!
— Ах, на хубавичкия император май също му се е дотанцувало.
Каи беше посрещнат със злобни викове, но за негов късмет никой не овладя тялото му даже и когато прегърна момичето. То спря да танцува и, изтощено, се отпусна върху него.
— Говорите с императора — произнесе той отчетливо. Все още не беше свалил лунната корона, нищо че съпругът на кралицата нямаше кой знае какви правомощия. Но се молеше никой да не знае това. — Вие, изглежда, не разбирате в какво положение се намираме. Всички сме затворници в тази зала. Това ни превръща в съюзници, все едно дали ни харесва, или не. — Той посочи задната стена. — Щом Левана разбере, че е свалена от трона, ще отстъпи. И къде мислите ще отиде?
Той погледна в очите лунитяните, които стояха наблизо. Те му се присмиваха. Гневът на Каи ги развеселяваше.
— Кралицата не ни заключи тук, за да се веселим необезпокоявани, а ни държи като резерва. Щом стражите й бъдат ликвидирани, вие сте следващата линия на отбраната й и тя ще ви използва като щитове. Ще ви превърне в оръжия. Ще жертва всеки в тази зала и няма да изпита угризение, стига да оживее. Нима не разбирате? Тя не дава пет пари за вас! Иска само да разполага с повече тела, когато й потрябват.
Очите на лунитяните все още блестяха. Каи не беше сигурен дали думите му са им въздействали, но продължи:
— Защо да седим и да чакаме? С ваша помощ ще се измъкнем оттук, ще слезем на аеродрума, където ще бъдем в безопасност и Левана няма да може да ни използва в своите битки!
Един мъж наблизо цъкна с език.
— Ох, горкият дребен земен крал ни говори така, сякаш сме беззащитни деца, които ще му се поклонят само защото има корона на главата си. Ние не сме съюзници с вас, Ваше Благородие, и никога няма да сведем глави и да застанем на равна нога с вас, земляните. Нашата кралица вижда изгода в брака с вас и в коронясването ви за наш крал, но в действителност вие и вашите приятели не са достойни да измият пръстите на краката ни.
Залата избухна в смях. Мъжът се подсмихна и изгледа Каи високомерно, а думите му бяха възнаградени с недостойни подвиквания за земляните.
— Добре — каза Каи с леден глас. — Нека тогава да ви убедя да ми помогнете.
Той откачи портскрийна си и извади на холографа карта на Луната, чието уголемено изображение надвисна над главите им, изпълни залата и кратерите достигнаха високите тавани. Каи нагласи картата така, че всички да виждат Централна Артемизия и осемте градски сектора, които я заобикаляха. Сетне показа космическата флотилия, на която бе заповядал малко по-рано този ден да заеме позиция в неутралното пространство — шестдесет кораба по негова заповед в момента пътуваха към лунната столица.
— Всеки от тези кораби носи оръжие, което е в състояние да разруши биокуполите ви. Имаме достатъчно амуниции, че да изравним цялата страна със земята.
Това беше лъжа, но лицето на Каи не трепна.
Най-сетне настроението се смени. Усмивките потръпнаха. Смехът заглъхна.
— Докато вие се подигравахте с това момиче, аз изпратих съобщение до моите военни кораби да открият огън, щом се приближат достатъчно. Но ще оттегля заповедта си, веднага щом хората ми бъдат отведени на порта.
Една жена се разсмя, но смехът й беше тревожен, пронизителен.
— Няма да се осмелите да атакувате, докато и вие сте в двореца! Вие също ще умрете!
Каи се усмихна широко.
— Правилно. Няма да атакувам Централна Артемизия. Но ако не греша, повечето от вашите домове не се намират в централния купол, нали? Повечето са в околните градски сектори, прав ли съм?
Светещите кораби примигваха все по-близо. По-близо.
Благородниците си размениха тревожни погледи. Като че мълчаливо се предизвикваха един друг да нарекат това блъф, но никой не искаше пръв да се наеме да го стори.
— Ако не греша — обади се Каи, — имаме по-малко от двадесет минути до пристигането на корабите. Ако пак искате да видите домовете си, най-добре да не губим време.
— Лоша работа — рече носово компютърният техник на кралицата, когото Крес не особено деликатно бе нарекла Синус. Не че се фукаше, но ако Сибил я беше оставила на Луната, щеше да му вземе хляба още когато беше на десет.
— Положението е много, много лошо — добави той, а гласът му потрепна пред надвисналата гибел.