Задъхана, Скарлет неочаквано спря и се осмели да погледне.
Над нея бе надвиснала огромна, мрачна фигура, цялата в кръв. Скарлет изхленчи. От облекчение, от благодарност, от хиляди чувства, за които нямаше думи.
— Вълк!
Очите му бяха все тъй яркозелени, макар и по-хлътнали заради издаденото му чело.
Скарлет се опита да вдигне брадвата, но той я изтръгна от ръката й.
Безполезните й пръсти обаче смениха тактиката и палците й се забиха в очите му.
Вълка сякаш нищо не усети и без да пуска брадвата, притисна ръцете й до тялото. Тя извика, вбесена, но не разбра дали това е собственият й гняв, или чародеят пищи чрез нея. Зарита с крака, тялото й се гърчеше в ръцете на Вълка. Но той бе непреклонен, безпощаден и я обгърна с тялото си като в пашкул.
Чародеят се отказа. В краката и ръцете на Скарлет сякаш се скъса ластик. Тя потрепери, разрида се и потъна в прегръдката на Вълка.
— О, звезди, о, звезди — тя зарови лице в гърдите му. — Аз почти… аз щях…
— Спокойно.
Гласът му беше по-дрезгав, но си беше неговият.
Скарлет се опря на него и погледна нагоре. Все така беше задъхана, битката все така ехтеше в ушите й, но от дни не се бе чувствала толкова спокойна. Посегна колебливо и докосна издадените му скули, а също и необичайно издаденото му чело. Вълка се намуси, както в онзи ден, когато за първи път тя забеляза зъбите му.
Намери белега на лявата му вежда, другия на устата му — бяха си там, където ги помнеше от нощта във влака, когато го целуна.
— Все още си ти, нали? Те не са те… променили?
Видя как той раздвижи челюст.
— Да — закашля се. После: — Не знам. Може би. — Лицето му се сгърчи, сякаш щеше да заплаче. — Скарлет! Повдига ми се от кръв!
Тя го погали по долната устна и докосна един от зъбите.
— Това е добре. Във фермата не сервираме кръв, тъй че ще трябва да поработим върху диетата ти. — Тя понечи да изтрие засъхналата кръв по бузата му, но се отказа. — Виждал ли си Синдер? Трябва да я намерим…
— Скарлет. — Гласът му потрепери от страх и отчаяние. — Те ме промениха. Сега съм опасен. Сега съм…
— О, я стига. Нямаме време за това. — Тя зарови пръсти в косата му — все същата мека, необуздана, рунтава коса. Притегли го към себе си. Целувката беше малко неловка в набързо откраднатия миг, но тя беше сигурна, че по-късно ще бъде различна. — Ти винаги си бил опасен. Но ти си моят алфа, а аз съм твоя и това няма да се промени само защото са ти направили нова челюст. Хайде. Трябва…
Един войник зад Вълка нададе страшен вик и се строполи, тежко ранен. Вълка дръпна Скарлет зад себе си. По тялото му имаше кръв и тя си спомни, че Ико го беше простреляла, но той не забелязваше раната.
Тя отново огледа оръжията, телата.
Хаосът бе отминал. Битката стихваше.
Малко хора бяха останали, но в далечината се виждаха чародеите. Неколцина бяха загинали, ала все още бяха твърде много. Лесно контролираха простосмъртните, а вълците се избиваха едни други…
Нима щяха да изгубят?
Един човек, контролиран от чародей, се завтече към Скарлет с вдигнато над главата си копие. Вълка го изблъска и счупи копието на две, преди тя да се опомни. После се извъртя, изръмжа и дръпна Скарлет настрана, миг преди един нож да я покоси. С един удар Вълка повали нищо неподозиращия мъж в безсъзнание. Но не вдигна брадвата. Все пак тези хора бяха техни съюзници, макар да се бяха превърнали в оръдия за врага.
Колкото повече бойци загиваха, толкова по-лесно чародеите ги владееха…
— Не се надигай! — изкрещя Вълка, блъсна Скарлет на земята и се хвърли върху нея. Жив щит. Поне инстинктът, желанието му да я закриля не бяха изчезнали.
Друго не й трябваше.
Скарлет остана да лежи, опитвайки се да зърне Синдер, Ико, алфа Стром или…
Тя видя един от вълците, който се канеше да ги нападне.
— Вълк!
Войникът се поколеба. Подуши въздуха, погледна Вълка, после и Скарлет, после пак Вълка. Обърна се и хукна да търси друга жертва.
Скарлет облиза напуканите си устни и хвана ръката на Вълка.
— Губим ли вече? — попита тя, опитвайки се да прецени разпределението на силите, но беше невъзможно да се разбере кои вълци бяха техни съюзници и кои на Левана. Но хората все по-бързо намираха смъртта си и везните се накланяха в полза на чародеите.
— Не за дълго — отвърна Вълка.