Глава девета
— Кондензирано мляко… червен боб… риба тон… още риба тон… о! — Крес се протегна към дъното на сандъка и едва не се прекатури вътре. Докопа един буркан и се измъкна победоносно. — Кисели аспержи!
Ико спря да рови в сандъка до нея, колкото да я стрелне ядно с очи.
— Веднага спри да се фукаш с твоите вкусови рецептори!
— О, извинявай. — Крес стисна устни и остави буркана на пода. — Добре направихме, че отворихме този сандък. Кухнята взе да се изпразва.
— Тук има още оръжия — обади се Вълка и раменете му се изопнаха, когато се наведе над един от другите сандъци. — Доста оръжия произвеждате за планета, която цял век живее в световен мир.
— Насилието и престъпността не могат никога да се изкоренят докрай — отвърна Каи. — И занапред ще се нуждаем от полицията.
Вълка издаде сподавен вик. Всички се обърнаха към него, а той извади от сандъка пистолет.
— Точно като онзи на Скарлет. — Завъртя го в дланта си, прекара пръсти по барабана. — Веднъж тя ме простреля в ръката.
Това признание беше изречено с такава нежност, сякаш Скарлет му бе подарила букет от диви цветя, а не го бе ранила.
Крес и останалите си размениха тъжни погледи.
Каи, който стоеше най-близо до Вълка, сложи ръка на рамото му.
— Ако тя е в Артемизия — рече той, — аз ще я намеря. Обещавам.
Вълка леко кимна и това беше единственият знак, че го е чул. Обърна се и подаде пистолета с дръжката напред на Синдер, която седеше в средата на товарното отделение и подреждаше намереното оръжие. Плячката им беше внушителна. Срамота беше, че когато се стигнеше до престрелка с лунитяните, оръжието в ръцете на техните съюзници можеше да бъде толкова опасно, колкото и оръжието в ръцете на враговете им.
— Този е пълен с медицински принадлежности и обикновени лекарства — обяви Ико. — Ако успеем да намерим сандък с гръбначен стълб за дроиди компаньонки и синтетична тъкан за уплътнение, това вече ще е нещо.
Крес се усмихна съчувствено. Ико носеше копринената блуза, която беше облякла, за да мине за прислужница в двореца в деня, когато отвлякоха императора, и високата й яка почти скриваше повредите в биомеханичния й врат и ключицата по време на битката на покрива — но не съвсем. Тя беше проявила изобретателност и с парчета от най-различни платове бе скрила останалите щети. Повече от това не можеха да направят, не и преди Синдер да се снабди с частите, за да завърши поправката.
— Това нещо дали е онова, което си мисля, че е? — Каи отново бе вперил взор в своя сандък. Той извади дялана дървена кукла, украсена с раздърпани пера и двойно повече очи от нормалното.
Синдер извади патроните от пистолета и го остави при другите.
— Нима искаш да кажеш, че и преди си виждал подобна грозотия?
— Венецуелски кукли на сънищата ли? Имаме няколко изложени в двореца. Изключително редки са. — Той огледа задната й част. — Какво прави тук тази кукла?
— Сигурна съм, че Трън я е откраднал.
Лицето на Каи се проясни.
— А, разбирам. — Той сложи куклата в сандъка. — Най-добре ще бъде да върне всичко това, откъдето го е взел.
— Естествено, че ще го върна, Ваша Царска Величественост. Срещу прилично възнаграждение, затова че съм ги намерил.
Крес се обърна и видя Трън, който се беше подпрял на товарното отделение.
Тя примигна. Имаше нещо различно у него. Превръзката, която носеше отпреди почти три седмици, когато зрението му взе да се възвръща, сега висеше на врата му. Освен това бе съвсем гладко избръснат, по-гладко от друг път, и…
По гърба й премина силна тръпка.
Той гледаше към нея.
Не. Не просто гледаше. Той се взираше настойчиво и в погледа му се четеше странно смущение. Трън беше изненадан. Почти_… запленен_.
По шията й плъзна руменина. Крес преглътна, сигурна, че си въобразява.
Елегантният, самоуверен капитан Трън никога нямаше да бъде запленен от едно обикновено, несръчно момиче като нея и тя пак щеше да остане разочарована заради подобни мечти.
Трън се подсмихна.
— Късата коса — рече той и кимна едва. — Добре е станало.
Крес стисна краищата на кичурите, които Ико подряза в нещо, подобно на прическа.
— О! — Ико нададе вик и скочи на крака. — Капитане! Ти вече виждаш!