— Ама какво е това? Терапия ли? Няма значение.
— Има значение. Аз харесвам Крес. — Каи се намести. — Аз и теб харесвам, въпреки здравия си разум.
— Ако знаеш колко често чувам това.
— И нещо ми подсказва, че Крес също още те харесва… въпреки здравия си разум.
Трън въздъхна.
— Да, горе-долу с това се изчерпва историята.
Каи наостри уши.
— Какво значи това?
— Сложно е.
— О, сложно било. Ще рече човек, че изобщо не ми е ясно какво значи това — изсумтя Каи.
Трън го изгледа зверски.
— Добре, докторе. Просто, когато Крес си мислеше, че е влюбена в мен, тя всъщност беше влюбена в онзи безкористен смелчага, който си беше измислила сама. Него наистина си го биваше, тъй че кой да вини горкото момиче? Дори аз го харесвах. Даже ми се щеше аз да съм този смелчага. — Той сви рамене.
— А ти напълно ли си сигурен, че не си?
Трън се изсмя.
Каи остана сериозен.
— Майтапиш се, нали?
— Съвсем не.
— Ехо, аз съм Карсуел Трън, осъден престъпник в твоята страна. Познаваме ли се?
Каи завъртя очи.
— Може би трябва да спреш да се оплакваш толкова много, че Крес е сбъркала по отношение на теб, и да се опиташ да й докажеш с всички сили, че е била права.
— Благодаря ви за доверието, Ваше Психологическо Императорство, но всичко свърши. Крес ме прежали и… така е най-добре.
— А ти харесваш ли я?
Когато Трън не отговори, Каи хвърли поглед към него и видя, че се взира през прозореца на кабината. Най-сетне той рече:
— Както вече казах, това няма значение.
Каи се обърна напред. Неспособността на Трън да изрази гласно влечението си към Крес някак говореше по-красноречиво от всяко истинско признание. Най-сетне на него не му беше трудно да прави двусмислени подмятания по адрес на Синдер.
— Добре — рече той. — И какво ще стане с Крес, когато всичко свърши?
— Не знам. Може би ще започне работа в някой от твоите разузнавателни отдели.
Под тях размитите очертания на Земята се бяха превърнали в плажове, небостъргачи и планината Фуджи, а отвъд нея, в цял континент — тучен, зелен, дружелюбен.
— Струва ми се, че тя иска друго — мислеше Трън на глас. — Тя иска да види света, след като цял живот е била затворена на онзи сателит. Иска да пътува.
— В такъв случай все пак трябва да остане с теб. Какво по-хубаво превозно средство от космическия кораб?
Но Трън решително поклати глава.
— Не, повярвай ми. Тя заслужава по-добър живот.
Каи се наведе напред, за да вижда по-добре гледката на дома си, която се разстилаше пред тях.
— Точно за това говорех и аз.
Глава тринадесета
— Кога се научи да бродираш? — попита Хиацинт, докато разглеждаше кошницата, увиснала на ръката на Уинтър.
Тя се изпъчи важно.
— Преди няколко седмици.
Хиацинт взе една кърпа за ръце от колекцията и разгледа прецизните бодове, които изобразяваха купчина звезди и планети край ръба на кърпата.
— Успяваше ли да поспиш?
— Съвсем малко. — Тя разрови в кошницата и му подаде едно детско одеялце, избродирано по края с плуващи риби. — Това е едно от любимите ми неща. Отне ми цели четири дни.
Той изпухтя.
— Значи виденията са били неприятни през онази седмица.
— Ужасни — рече тя безгрижно. — Но сега разполагам с тези подаръци. — Тя взе от ръцете му одеялцето и го прибра при останалите цветни бродерии. — Знаеш ли, работата ми помага. Чудовищата идват, когато лентяйствам.
Хиацинт я погледна с крайчеца на окото си. Вече от няколко седмици той беше неин страж, но на двамата рядко им се удаваше възможност да поговорят така свойски и да повървят един до друг. От стражите се очакваше да стоят на почетно разстояние от хората, които вардеха. Но днес Уинтър го бе завлякла до АР-2, един от куполите до главния сектор. Тук имаше предимно жилищни квартали със скъпи магазини, но толкова рано още не бяха отворени и улиците бяха пусти и притихнали. Нямаше кой да бди за благоприличието.
— А тези подаръци за дребните търговци ли са?
— За търговците, чиновниците, прислужниците. — Очите й светнаха. — Пренебрегваната машина на Артемизия.
Работническата класа значи. Хората, които събираха боклука, готвеха и се грижеха за задоволяването на всички нужди на лунните благородници. В замяна получаваха живот, който беше за завиждане в сравнение с този на работниците от външните сектори. Поне стомасите им бяха пълни. Единственият недостатък беше, че се налагаше да живеят в Артемизия, заобиколени от политическите машинации и манипулативното обаяние на града. С добрия прислужник тук се държаха като с обичан домашен любимец — глезеха го и го ласкаеха, когато се нуждаеха от него, но го гонеха и биеха, когато не им трябваше.