Хиацинт винаги си бе мислил, че ако му бяха дали право на избор, щеше да опита късмета си в мините или фабриките.
— Често ли ги посещаваш? — попита той.
— Не толкова, колкото ми се иска. Но една от помощничките на шапкаря роди и аз исках да й направя подарък. Дали ще й хареса?
— Това ще бъде най-хубавата вещ, която детето ще има.
Уинтър подрипна от радост, както вървеше.
— Знаеш ли, майка ми беше голяма шивачка. Беше почнала да става доста известна сред шивашките ателиета, когато… Както и да е, тя избродира моето бебешко одеялце. Левана поиска да го изхвърли, но папа успя да го скрие от нея. Това е една от най-големите ми скъпоценности. — Тя запърха с мигли и Хиацинт усети как устните му се разтягат в усмивка въпреки волята му.
— Знам, че майка ти беше шивачка, но как така никога не съм виждал това твое толкова ценно одеяло?
— Срам ме беше да ти кажа за него.
Той се засмя, но Уинтър не се присъедини и смехът му секна.
— Наистина ли?
Уинтър сви рамене и се усмихна със своята дяволита усмивка.
— Глупаво е нали? Да пазиш едно бебешко одеялце? — Тя си пое дълбоко въздух. — Но то носи моето име. Майка ми е избродирала сцена от зимата на Земята — със сняг, оголели дървета и чифт червени ръкавици с един пръст за палеца.
Хиацинт поклати глава.
— Срамувала се да ми покаже одеялцето си. По-глупаво нещо от това не съм чувал.
— Добре. Ще ти го покажа, щом искаш да го видиш.
— Разбира се, че искам. — Той се удиви колко много го заболя от това нейно признание. Двамата с Уинтър от деца споделяха тайните си. Никога не му беше минавало през ума, че тя крие нещо толкова важно като подарък от майка си, която беше починала при раждането. Но той се поразвесели, когато си спомни:
— Казах ли ти, че видях сняг на Земята?
Уинтър спря с ококорени очи.
— Истински сняг?
— Трябваше да се крием на кораба в Сибир — една огромна тундра.
Тя го гледаше така, сякаш щеше да се сборичка с него, ако не й разкажеше по-подробно.
Със самодоволна усмивка Хиацинт пъхна палци в колана си и се залюля на пети.
— Това е то.
Уинтър го шляпна по гърдите.
— Това не е всичко. Как изглеждаше?
Той сви рамене.
— Бял. Искрящо бял. И много студен.
— Блестеше ли като диаманти?
— Понякога. Когато лъчите на слънцето падаха под точния ъгъл.
— На какво миришеше?
Той се сви.
— Не знам, Уин… принцесо. Може би на лед. През повечето време стояхме затворени на кораба.
В погледа й блесна разочарование заради половинчатото споменаване на името й и Хиацинт се почувства виновен. Затова на свой ред я тупна леко по рамото.
— Родителите ти са постъпили добре. Кръстили са те на нещо красиво. Подхожда ти.
— Зима — прошепна тя. Лицето й стана замислено, а светлините от магазина за дрехи подчертаваха сивите петънца в очите й.
Хиацинт се опитваше да не изглежда непохватен, когато отвърна поглед встрани. Понякога тя стоеше тъй близо до него, че той се удивяваше на способността си да удържи ръцете си.
Уинтър премести кошницата в другата си ръка и отново закрачи.
— Не всички мислят, че съм красива.
Хиацинт й се присмя.
— Който ти е казал обратното, те е излъгал. Или ти е завидял. А може би и двете.
— Ти мислиш, че не съм красива.
Той изсумтя малко невъздържано и когато тя го изгледа ядно, се разсмя гръмко.
— Това е смешно, така ли?
Хиацинт си придаде сериозно изражение и изимитира ядния й поглед.
— Продължавай да говориш така и хората ще почнат да си мислят, че си полудяла.
Тя отвори уста да му възрази. Поколеба се. И едва не се блъсна в една стена, преди Хиацинт да я притегли обратно в средата на тясната алея.