— Ти никога не си ми казвал, че съм красива — рече тя, след като той отдръпна ръката си.
— В случай че не си забелязала, хората в цялата страна възхваляват хубостта ти в песни. Знаеш ли, че във външните сектори пишат стихове за теб? Преди няколко месеца трябваше да изслушам онзи пияница, който изпя цяла песен за твоето божествено съвършенство. Сигурен съм, че галактиката няма нужда от моето мнение по въпроса.
Тя сви глава в раменете си и скри лицето си зад водопад от коси. Тъкмо навреме. Страните на Хиацинт бяха пламнали, което го караше да се чувства засрамен, но и ядосан.
— Само твоето мнение е от значение за мен — прошепна тя.
Той се изпъна и хвърли кос поглед към нея, на който тя не отвърна. Хрумна му, че неволно е подхванал тема, в която не искаше да навлизат. Фантазии — естествено. Мечти — във всеки миг. Но в действителност? Не — това беше табу. Това нямаше да доведе до нищо добро.
Тя беше принцеса. Мащехата й беше деспот, който щеше да я омъжи за човек, който би бил политически изгоден за нейните стремежи.
А Хиацинт беше точно обратното на политически изгодна партия.
Но ето че двамата вървяха един до друг, а тя изглеждаше красива, но отхвърлена, а на него защо ли му трябваше да отваря голямата си, глупава уста?
Хиацинт въздъхна ядосан. На нея. На себе си. На цялото положение.
— Хайде, принцесо. Ти знаеш какво изпитвам към теб. Няма човек, който да не знае.
Уинтър отново спря, но той продължи напред, размахвайки пръст над рамото си.
— Няма да повторя това, докато те гледам в очите, затова не стой там, върви.
Тя забърза след него.
— Какво изпитваш към мен?
— Не. Достатъчно. Повече нищо няма да ти кажа. Аз съм твой страж. Тук съм, за да те защитя, да те пазя от опасности и толкоз. Няма да си разменяме думи, от които ще последват още нощи на неловко висене пред вратата на спалнята ти, разбра ли ме?
Младият мъж с почуда установи колко го беше яд. Защото беше невъзможно. Невъзможно и несправедливо, а той бе прекарал дълги години в окопите на несправедливостта, за да почне тепърва да им се ядосва.
Уинтър крачеше до него, стиснала дръжката на кошницата. Поне вече не се опитваше да го погледне в очите, а това беше мъничко милост.
— Да, знам какво изпитваш към мен — рече тя накрая и думите й прозвучаха като признание. — Знам, че си мой страж и моят най-добър приятел. Знам, че би умрял заради мен. И знам, че ако това някога се случи, аз ще умра на мига след теб.
— Да, и с това всичко се изчерпва. — Звукът на мелачката за кафе от близкия магазин отекна по каменната алея, а мирисът на топъл хляб подразни обонянието му. Хиацинт се подготви да изрече следващите си думи. — Освен това мисля, че си хубава. Така де, в добрите ти дни.
Уинтър се изкиска и го побутна с рамо. Той на свой ред я сръга, тя се препъна в една саксия с цветя и се разсмя по-силно.
— Ти също си хубав.
Той я изгледа намръщено, но му беше трудно да не се зарази от смеха й.
— Ваше Височество!
Двамата спряха. Хиацинт замръзна, посегна към кобура, но гласът беше на едно момиченце, което ги зяпаше от прага на малък магазин. До краката й стоеше непокътната кофа със сапунена вода, а очите й бяха станали кръгли като пълната Земя.
— О, здравей — рече Уинтър и намести кошницата си. — Астрид, нали така беше?
Момичето кимна, а страните му се наляха с руменина, докато зяпаше принцесата.
— Аз… — То погледна към магазина, после пак към Уинтър. — Почакайте тук! — изпищя то, сетне пусна парцала, който цопна в кофата, и хукна през вратата.
Уинтър наклони глава и косите паднаха на рамото й.
— Познаваш ли това хлапе?
— Цветарският магазин е на родителите й. — Тя прекара пръсти по едно пълзящо растение в саксията на витрината.
Хиацинт изсумтя.
— Какво иска?
— Откъде да знам? Да бях им донесла нещо…
Момичето се появи, но сега по петите я следваха две по-малки момчета.
— Видяхте ли? Нали ви казах, че ще се върне! — говореше то. Момчетата спряха и зяпнаха Уинтър. Най-малкото стискаше в ръчичките си венец от клонки и сухи цветя.
— Здравейте — поздрави ги Уинтър и направи реверанс на всяко от момчетата. — Мисля, че досега не сме имали удоволствието да се запознаем. Аз съм Уинтър.
Момченцата не можаха да съберат кураж да отвърнат, затова Астрид отговори вместо тях: