— Това са двамата ми братя, Ваше Височество, Дорси и Дилан. Бях им разказала, че сте купили цветя от нашия магазин, но те не ми повярваха.
— Е, вярно е. Купих си букетче сини цветя и цяла седмица ги държах на нощното си шкафче.
— Еха — прошепна Дорси.
Уинтър се усмихна.
— Съжалявам, че тази сутрин няма да мога да разгледам магазина ви, но сме тръгнали на гости на помощничката на шапкаря. Ходихте ли да видите бебето й?
Трите деца поклатиха отрицателно главички. Сетне Астрид сръга с лакът по-малкото си братче Дилан. Той подскочи, но не можа да изрече и дума от срам.
— Направихме нещо за теб — рече Астрид. — Чакахме те да се върнеш. Не е кой знае какво… използвахме каквото е останало, но… — Тя отново побутна братчето си, този път по-силно, и той най-сетне й поднесе венеца от цветя.
— Какво е това? — попита Уинтър и посегна да го вземе.
Хиацинт се намръщи, сетне подскочи като ужилен, когато разбра какво представлява венецът.
По-голямото момче отвърна:
— Това е корона, Ваше Височество. Отне ни почти седмица да намерим всичко, което ни трябваше. — Бузките му пламнаха в яркочервено.
— Знам, че не е много — рече момиченцето, — но е за теб.
Най-малкото дете, след като се бе отървало от подаръка, неочаквано изтърси:
— Ти си красива. — После се скри зад брат си.
Уинтър се разсмя.
— Много сте мили. Благодаря ви.
Мъглява светлина привлече вниманието на Хиацинт. Той вдигна поглед и под стряхата на съседния магазин забеляза една сфера — малка камера, която следеше отгоре магазините и прислугата. Подобни камери имаше във всички сектори из цялата Луна и шансът някой да обърне внимание на записа от една скучна утрин в АР-2 беше нищожен, но въпреки това по гърба му полази сковаващ хлад.
— Короната е прекрасна — рече Уинтър, докато се любуваше на мъничките бели клонки с цветове. Тя я сложи върху гъстите си черни къдрици. — Разкошна е като скъпоценните накити на кралицата. Ще я пазя грижливо винаги.
Хиацинт изръмжа, грабна короната от главата й и я пусна в кошницата.
— Принцесата може да я пази грижливо и тук — тросна се той заплашително. — Тя е заета. Прибирайте се в магазина и не се перчете пред всичките си приятели.
Децата опулиха очи и като нададоха уплашени викове, тозчас се изпокриха в цветарския магазин. Хиацинт улови Уинтър за лакътя и я поведе напред, но след малко тя дръпна ръката си.
— Защо постъпи така? — поиска да знае тя.
— Видя ми се нередно.
— Да приема подаръка на децата? Хиацинт, не бива да си толкова зъл.
— Сдържай се да не си толкова мила — изрече ядно той и огледа внимателно стените и прозорците, но други камери нямаше. — Да си слагаш короната на главата? Ти да не си полудяла? — Тя го изгледа, а той отвърна на намусения й поглед без грам съжаление. — Имаш късмет, че никой не те видя. — Той посочи кошницата. — Покрий я, преди да съм я натрошил и заровил в някоя саксия.
— Реагираш твърде бурно — възрази Уинтър, но все пак загърна плетеницата от клончета с няколко кърпи за ръце.
— Ти не си кралица, принцесо.
Тя се втренчи в него слисана.
— Аз не искам да бъда кралица.
— Тогава не приемай корони за подарък.
Уинтър изохка, обърна се и закрачи ядно напред — като истинска принцеса, която върви пред своя страж.
Глава четиринадесета
Каи изчака, докато корабът на Трън се превърна в малка светлинка в далечината, сетне извади портскрийна, който му даде Синдер. Без законния идентификационен чип, който да потвърди самоличността му, съобщението до кралския съветник Кон Торин бе засечено от главния компютър в двореца. Появи се лицето на млада стажантка.
— Дворецът в Ню Бейджин. Какво обичате… — Жената ококори очи.
Каи се усмихна.
— Император Каито до кралския съветник Кон Торин, моля.
— Д-да, Ваше Величество. Разбира се. На часа. — Страните й пламнаха, докато тя се засуети да прехвърли връзката. Скоро се появи лицето на Торин.
— Ваше Величество! Нима… вие ли… Един момент да изляза от срещата с кабинета. Добре ли сте?
— Добре съм, Торин. И съм готов да се завърна у дома.
Той чу щракването на вратата.
— Къде сте? Грози ли ви опасност? Имате ли нужда…