Трън кимна, сякаш двете неща имаха еднакво значение.
— Тя е гений.
Руменината на Крес стана още по-наситена, което я вбеси. Беше й къде-къде по-лесно да се преструва, че не е влюбена в него, когато той не можеше да види колко често погледът й се спира върху него и как се изчервява при всеки случаен комплимент.
— Да, но аз съм андроид.
Трън се засмя и целият му гняв заради боядисания кораб се изпари.
— Защо тогава не играете на „Нашествието на андроидите“? Може би така ще имаш превес.
— Или на „Съпротивата на роботите“ — предложи Синдер.
Трън щракна с пръсти.
— Да! Отлично качество. — Очите му искряха и той излъчваше спокойствие и увереност по онзи начин, който винаги караше Крес да се чувства по-спокойна и сигурна просто защото е близо до него и знае колко смел и способен, и…
И той погледна право към нея. Отново.
Тя извърна очи. Отново.
Глупачка, глупачка, глупачка.
Засрамена, тя си представи как се промъква до дока за капсулите и Космосът я засмуква навън.
— Време е да започваме — рече Синдер. — Трябва да пакетираме достатъчно храна и да подготвим кораба за продължителна неутрална орбита.
— Искаш да кажеш да го изоставим — рече Трън и безгрижието изчезна от гласа му.
— Вече направих най-ефикасните настройки в програмирането. Всичко с кораба ще бъде наред.
— Знаеш, че лъжеш. Ако Крес не разсейва сигнала, няма да мине много време и корабът ще бъде открит и конфискуван.
Синдер въздъхна.
— Ще трябва да поемем този риск. Какво ще кажеш, когато стана кралица, да използвам кралските си ковчежета, или както там се наричат, и да ти купя нов кораб?
Трън изръмжа.
— Не искам нов кораб.
Крес изпита съчувствие. Всички тъгуваха, че ще напуснат „Рампион“. Той беше хубав дом за краткото време, в което ги бе приютил.
— Трън, ти знаеш — заговори Синдер тихо, сякаш искаше да избегне онова, което се канеше да каже, — че ако искаш, може да не идваш с нас. Може да ни заведеш при Каи, а сетне да се върнеш на „Рампион“ и… ние никога няма да те предадем. — Тя си пое дълбоко въздух. — Не се шегувам. Това се отнася до всички ви. Ако не искате, може да не идвате с мен. Съзнавам опасността, на която ви излагам, а също и че не бяхте наясно какво ви очаква, когато тръгнахте с мен. Може да продължите по своя път и аз няма да ви спра. За Вълка и Крес връщането на Луната сигурно изглежда като смъртна присъда. А Ико…
Ико вдигна ръка.
— Сигурно имаш дефект в системата, щом ми предлагаш да те изоставя сега.
Трън се ухили. Със своята самоуверена усмивка, повдигайки само единия край на устните.
— Ико е права. Много мило от твоя страна, че се тревожиш, но без нас работата ти е спукана.
Синдер стисна устни, без да спори.
Крес остана смълчана, като се питаше дали е единствената, която за миг се изкушава от предложението на Синдер. Завръщането на Луната беше смъртна присъда — особено за щит като нея, който е трябвало да умре още преди години. Едно беше да се бори с Левана от сигурността на Космоса. Но да влезе право в Артемизия… това беше все едно сама да си изпроси да я убият.
Ала Трън имаше право. Синдер се нуждаеше от тях. От всеки един.
Крес затвори очи и си напомни да бъде смела.
— Освен това — добави Ико, отслабвайки напрежението — нашият капитан все още се надява на онези пари от наградата.
Другите се разсмяха и по устните на Крес запърха усмивка, но когато отвори очи, Трън не се смееше.
Всъщност той неочаквано изглеждаше притеснен, раменете му бяха напрегнати.
— Е, има хора, които биха казали, че да постъпиш правилно, също е награда.
Товарното помещение притихна. Крес примигна.
Някаква неувереност плъзна пипалата си.
Трън се засмя нервно и добави:
— Но тези хора умират бедни и бездомни, тъй че кой го е грижа какво мислят? — Той махна с ръка. — Хайде, авантаджии, да се залавяме за работа.
Глава седемнадесета
Каи се взираше през прозореца към навитите като спирала облаци над континента. Потърси с поглед Великата стена, която като змия се виеше през Източната република, и се усмихна при мисълта, че предците му са построили нещо, което дори Четвъртата световна война не бе успяла да разруши.