— И каква отлична работа вършиш само! — Уинтър се опита да скрие разочарованието си. Тя тръгна обратно към стаята си, но минавайки покрай Хиацинт, го потупа по гърдите. Усетил докосването й, той се вкопчи в полите й и я застопори до себе си. Сърцето й подскочи и въпреки цялото й перчене, пронизващият поглед на Хиацинт я накара да се почувства като малко разглезено дете.
— Моля те, стига вече — прошепна той, повече умолително, отколкото ядно. — Просто… престани.
Тя преглътна и си помисли да се престори, че не го разбира. Само че преструвките бяха за пред другите. Не за Хиацинт. Никога за Хиацинт.
— Това е ужасно — прошепна тя в отговор. — Мразя да се преструвам, че дори не те забелязвам.
Изразът на лицето му се смекчи.
— Но аз знам, че не е така. И само това има значение, нали?
Тя му кимна леко, макар че не беше сигурна дали е съгласна. Колко хубаво би било да живее в свят, в който не се налага да се преструва.
Хиацинт я пусна. Тя се мушна в стаята си и затвори вратата след себе си. С почуда усети, че главата й се замая. Сигурно бе затаила дъх, когато той я хвана, и сега…
Едва направила няколко крачки, Уинтър замръзна на място. Стомахът й се сви, усети металния дъх на кръв.
Навсякъде имаше кръв. По стените. Капеше от полилея. Попиваше в декоративните възглавнички на канапето.
Уинтър изскимтя.
Седмици бяха минали, откакто виденията не се бяха появявали. Това беше първото след завръщането на Хиацинт. Тя беше забравила съкрушителния ужас и страха, който свиваше стомаха й.
Уинтър стисна очи.
— Х-Хиацинт? — Нещо топло капна върху рамото й и изцапа красивата синя коприна. Тя отстъпи назад и почувства как килимът джвака под краката й. — Хиацинт!
Той влетя през вратата и въпреки че тя стискаше здраво очи, успя да си го представи зад нея с извадено оръжие.
— Принцесо, какво има? — Той я улови за лакътя. — Принцесо!
— Стените — прошепна тя.
Миг тишина, последвана от приглушена ругатня. Тя чу прибирането на пистолета в кобура, сетне той се озова пред нея, а ръцете му бяха на раменете й. Гласът му се снижи, стана по-нежен и внимателен.
— Разкажи ми.
Тя се опита да преглътне, но слюнката й бе станала гъста, метална.
— Стените кървяха. Полилеят също, от него капна на рамото ми и струва ми се, че обувките ми са в кървави петна, подушвам я, мога да я вкуся, но защо… — Гласът й изведнъж възвърна силата си. — Защо дворецът страда толкова много, Хиацинт? Защо вечно умира?
Той я притегли, сгуши я в себе си. Ръцете му бяха здрави, силни, а той не беше окървавен, не беше нещастен. Тя потъна в прегръдката му. Беше твърде замаяна, за да го прегърне на свой ред, но прие с желание утехата и сигурността, които той й предлагаше.
— Поеми си дъх — заповяда й Хиацинт.
Тя го послуша, нищо че въздухът беше наситен със смърт.
С радост издиша.
— Всичко е плод на въображението ти, принцесо. Сама знаеш. Повтори го сега.
— Всичко е плод на въображението ми — измърмори тя.
— Стените още ли кървят?
Тя поклати глава, усещайки военните му отличия, притиснати в слепоочието й.
— Не, не кървят. Всичко е плод на въображението ми.
Той я стисна по-здраво.
— Няма страшно. Ще мине. Само дишай.
И тя пак го послуша. Пак, и пак, и пак гласът му я преведе през всеки следващ дъх, докато миризмата на кръв постепенно изчезна.
Уинтър се чувстваше замаяна, капнала, повдигаше й се, но добре поне, че закуската й остана на мястото си.
— Сега съм по-добре. Отиде си.
Хиацинт въздъхна. Сякаш сам беше забравил да си поема дъх. Тогава, в необичаен миг на слабост, той проточи глава и я целуна по рамото — точно там, където беше капнала несъществуващата капка кръв.
— Не беше толкова зле — рече той жизнерадостно. — Поне нямаше прозорци.
Уинтър трепна. Спомни си първия път, когато видя кървящите стени на двореца. Обезумяла, тя отчаяно поиска да избяга, като се опита да се хвърли от балкона на втория етаж. Хиацинт я настигна в последния момент и я спря.
— Или пък остри предмети — пошегува се тя. Веднъж се случи да направи няколко дупки в пердетата, в стремежа си да убие паяците, които пълзяха по тях, и междувременно прободе и собствената си ръка. Раната не беше дълбока, но оттогава Хиацинт се погрижи край нея да няма остри предмети.