— Уинтър — рязко извика Левана. — Какво правиш?
— Търся подаръци! — извика момичето в отговор и се засмя. Сянката на Хиацинт падна върху нея. Тя си представи изражението му чак до гневната бръчка между веждите му. Знаеше, че оттам, където беше застанал заедно с антуража на кралицата, не може да види това, което виждаха нейните очи.
Едно момиче с подрязана руса коса и уплашени сини очи се бе свило на кълбо. Бе притиснала гръб в един сандък и цялото й тяло трепереше.
Уинтър вдигна глава и се усмихна щастливо първо на Хиацинт, а сетне и на мащехата си, като по всякакъв начин гледаше да избягва кървавите пръски на отсрещната стена.
— Тук пише, че вътре има аржентинско вино! Сигурно е подарък от американците. Може да вдигнем тост за този паметен следобед.
Тя се наведе над треперещото момиче и с шумно щракване отвори сандъка. Вдигна капака.
— О, да му се не види! Сандъкът лъже. Вътре има само опаковъчна хартия. — Като задържа капака с една ръка, тя започна бързо да вади отвътре хартиените парченца, разпръсквайки ги по пода в краката си. Момичето я зяпаше недоумяващо.
Гласът на майка й се бе превърнал в лед:
— Сър Глина, моля ви отведете повереницата си оттук. Излага се.
Думите й бяха твърде тежки, но Уинтър не си направи труда да ги разшифрова. Беше се заела да побутва с крак момичето и да му прави знаци да влезе в сандъка.
Ботушите на Хиацинт затропаха по багажа, докато вървеше към нея. Уинтър сграбчи момичето за лакътя, дръпна я и я накара да действа. Крес се изправи на колене, улови се за ръба на сандъка, повдигна се и се преметна вътре. Шумът беше заглушен от Уинтър, която мачкаше хартията.
Без да изчака да види дали момичето се е наместило удобно, тя пусна капака и в този миг Хиацинт скочи до нея. Тя го погледна със сияеща усмивка.
— О, добре че дойде! Ще ми помогнеш да отнесем тази хартия в стаята ми. Какво ще кажеш? Прекрасен подарък от американците.
— Принцесо…
— Съгласна съм, Хиацинт. Сандък с хартия е малко странен подарък за сватба, но нека не се показваме неблагодарни. — Тя напълни ръцете си с хартия и заприпка към входа на двореца. И нито веднъж не посмя да се обърне назад.
Глава двадесет и втора
Синдер беше свикнала да усеща енергията на Вълка — неуморна, неспокойна, отделяща се от него като горещите вълни от пътната настилка. Но с Трън, когото обикновено нищо не можеше да разклати, се случваше нещо ново. Докато тичаха надолу по безкрайното стълбище все по-навътре и по-навътре в метрото на Луната, енергията на Трън беше точно толкова осезаема, колкото и тази на Вълка. Гневна, уплашена, понесла тежкото бреме на вината. На Синдер й се искаше да може да изключи лунната си дарба, за да не се налага да слуша емоционалните тиради на спътниците си в добавка към своите.
Бяха изгубили Крес. Левана знаеше за предателството на Каи. Групата им вече беше разбита, а планът й отиваше по дяволите.
Стъпалата свършиха в дълъг, тесен коридор със статуи в роби от двете страни, които държаха ярки сфери, хвърлящи светлина върху сводестия таван. Подът беше застлан с безброй малки черни и златни плочки, изобразяващи мотив, който се виеше и разширяваше като Млечния път. Щеше да бъде прекрасно да го разгледат подробно, ако имаха време да му се насладят, но мислите на Синдер бяха прекалено бурни. Тя се ослушваше за стъпките на преследвачите им. Представяше си решителното лице на Крес, въпреки страха си. Опитваше се да планира следващия им ход, както и какво да правят, ако влакът маглев не потегли — защото Левана сигурно се беше досетила накъде отиват.
В края на коридора пред тях се изпречи ново спираловидно стълбище, изработено от черно полирано дърво. Перилата и стъпалата бяха вълнообразни и неравни и чак след две крачки, хванала се за перилата, за да не падне по очи, Синдер разбра, че стълбището наподобява огромен октопод, който им даваше възможност да минат по увитите му пипала.
Каква красота! Странна, необичайна. Цялата изработка беше изпипана с голямо майсторство до най-малката подробност. И всичко това се криеше в някакви тунели на стотици крачки под повърхността на Луната. Колко ли красив беше дворецът!
Стигнаха до още едни двойни врати, върху които имаше изящно изработена карта с цялата подземна влакова система.
— Това е перонът — обади се Ико, която единствена не се задъхваше.