Това беше истина само отчасти. Повечето хартиени стоки по магазините в Артемизия бяха произведени от бамбукова каша — бамбукът беше едно от малкото растения, които се намираха в изобилие в селскостопанските сектори. Но той се използваше и в текстилната, и в мебелната промишленост и бамбуковата хартия не се намираше лесно.
Уинтър обичаше хартията. Обичаше да усеща шумоленето й под пръстите си, когато я мачкаше.
Хиацинт се настани на един пластмасов сандък и провеси крака. В спокойното уединение на доковете стражът Хиацинт се бе оттеглил.
— Искаш да направиш картички от опаковъчната хартия?
— О, не. Хартията изобщо не ме интересува.
— Тогава виното? — веждите му се вдигнаха.
Уинтър отключи сандъка.
— Нито виното.
Уинтър затаи дъх и повдигна капака на сандъка, който се удари шумно в съседния, а тя се озова срещу друг огромен сандък, пълен догоре с бутилки и парченца хартия помежду им. От момичето нямаше и следа.
Сърцето й се сви.
— Какво? — Хиацинт се наведе напред и надникна в сандъка. На лицето му се изписа загриженост. — Принцесо?
Тя разтвори устни, сетне рязко ги затвори. Завъртя се бавно в кръг, оглеждайки сандъците наоколо. Момичето можеше да се е пъхнало във всеки от тях.
А може и да е избягало.
Или да е било открито.
Хиацинт скочи от мястото си и я хвана за лакътя.
— Какво има?
— Отишла си е — измърмори Уинтър.
— Кой?
— Тук имаше… — Тя се поколеба. Стрелна поглед към една от многото незабележими камери по края на дока. Кралицата сигурно беше наредила да ги изключат, докато тя беше тук, но Уинтър нямаше представа дали отново са ги включили.
Хиацинт настръхна от нетърпение и тревога. Първият знак, че човек върви срещу желанията на кралицата, беше да провери дали работят камерите. Той огледа набързо тавана, сетне поклати глава.
— Индикаторните лампи не светят. Още не са ги включили — рече той, намръщен. — Кажи ми какво става.
Уинтър преглътна.
— Тук имаше едно момиче. Струва ми се, че пристигна с Лин Синдер и нейните спътници. Видях я да се промъква край сандъците, докато кралицата спореше с техника, затова я скрих тук. Но… сега я няма.
Хиацинт се залюля на пети. Уинтър очакваше да я нахока, задето е сторила нещо толкова опасно, и то под носа на кралицата. Но вместо това, след дълго колебание, той я попита:
— Как изглеждаше това момиче?
— Дребничка. Къса руса коса. Уплашена. — Уинтър потрепери, когато си спомни ужаса на лицето й. — Може би се е опитала да настигне приятелите си. Или… може да се е върнала на кораба на императора?
Хиацинт гледаше разсеяно.
— Крес — прошепна той и се обърна назад. Пусна Уинтър, скочи върху сандъците и оттам се прехвърли върху платформата над главите им.
— Какво? Хиацинт? — Тя повдигна роклята над коленете си и забърза след него. Когато най-сетне успя да се качи отново на платформата, Хиацинт беше в контролната кабина и разтваряше бясно шкафовете, пълни с жички, кабели и компютърни части, от които Уинтър нищо не разбираше.
Той намери момичето зад третата врата, която отвори, свито на кълбо, и Уинтър се чудеше как не се е задушила. То спря големите си очи на Хиацинт и се ококори още повече, макар това да изглеждаше невъзможно.
Уинтър спря, зяпнала в почуда, а в това време Хиацинт измъкна момичето. То извика, опитвайки се да се изправи на крака, докато той затвори вратата зад нея. Момичето се отскубна от него и отстъпи до стената, разтреперано като заловено животинче.
Вместо отново да посегне към нея, Хиацинт се дръпна назад и стисна края на носа си. Изруга.
— Принцесо, трябва да спреш да събираш тези бунтовници.
Без да му обръща внимание, Уинтър приближи внимателно момичето, вдигнала успокоително ръце.
— Няма да ти направим нищо лошо — рече тя. — Всичко е наред.
Момичето й хвърли бегъл поглед, сетне пак се обърна към Хиацинт. Беше уплашена, но и ядосана.
— Казвам се Уинтър. Ранена ли си?
— Не можем да останем тук — прекъсна ги Хиацинт. — Камерите ще се включат всеки момент. Цяло чудо е, че това още не е станало.
Момичето все така се взираше в него с плаха свирепост.