Почти не говореха. Синдер използваше времето, за да премисля отново и отново битката на дока, погрешните стъпки, опитвайки се да намери начин да измъкне всички, без никой да пострада, да спаси Крес, да не позволи на Левана да залови в ноктите си Каи.
Но така и не намери добро решение.
Постоянното премисляне обаче заплашваше да я докара до лудост.
Колкото повече се отдалечаваха от Артемизия, толкова повече се променяше страната. Сякаш бяха прекрачили прага на съвсем нов, различен свят. Съдейки по богатите, разкошни кралски докове, Синдер си бе изградила представа за безкрайната красота на Луната. Но скоро стана ясно, че разкошът на столицата не стига до външните сектори. Всеки перон, покрай който минаваха, разкриваше отново признаци на занемареност — ронещи се каменни стени, примигващи крушки. Графитите по стените на тунелите говореха за смут и недоволство.
Тя гледа…, се казваше в едно послание, изписано с бяло върху голите черни стени. Друго питаше: Виждали ли сте сина ми?
— Ами как да разберем — попита Ико, — като не са оставили описание?
— Мисля, че надписът има за цел да предизвика размисъл — обясни Синдер.
Ико се намръщи, сякаш не намираше нищо предизвикателно в това.
Спираха, когато чуваха приближаването на влака или когато трябваше да изчакат перона да се изпразни от хора, наслаждавайки се на кратките си почивки, преди отново да поемат на път. Тъй като не знаеха кога пак ще могат да намерят храна, бяха взели два пакета със себе си и Синдер я раздаваше на малки дажби, макар че никой не беше чак толкова гладен.
Синдер знаеше, че не само нейният гръб я боли и не само нейните крака са отекли, но въпреки това никой не се оплакваше. Единствено Ико вървеше с грациозната си стъпка, след като, преди да напуснат кораба на Каи, се беше заредила догоре.
С влака пътуването нямаше да трае повече от два-три часа. Когато обаче най-сетне пристигнаха, вътрешният часовник на Синдер показваше, че са напуснали Артемизия преди деветнадесет часа.
Щом излязоха от мрачния тунел върху перона РМ-9, „Реголитни мини“ девет, изящната красота на Артемизия им се струваше като далечен сън. Нямаше ги лъскавите плочки и великолепните статуи, нито полираното дърво и светещите сфери. Перонът беше мрачен, студен, а въздухът — застоял, стерилен. Земята беше покрита с дебел слой прах, в който години наред се бяха отпечатвали безброй човешки стъпки. Синдер прекара пръсти по стената и те се покриха със сив прах.
— Реголитен прах — обясни Вълка. — Всичко тук е засипано от него.
Ико допря и двете си длани в едната стена. Когато се отдръпна, на нея останаха отпечатъците й, съвършени, но без обичайните линии на човешката длан.
— Не ми изглежда особено здравословен — измърмори Трън.
— Така е. — Вълка обърса носа си, сякаш прахът го дразнеше. — Промъква се в дробовете. Реголитното отравяне се среща често тук.
Синдер стисна зъби и прибави нездравословни условия на труд и живот към дългия си списък от задачи, с които щеше да се заеме, когато станеше кралица.
Ико избърса прашните си ръце в панталоните си.
— Сякаш секторът е изоставен.
— Всички са на работа — или в мините, или във фабриките.
Синдер провери вътрешния си часовник, който беше сверила с лунното време, преди да слязат от „Рампион“.
— Имаме около осем минути, преди работният ден да свърши. — Обърна се към Вълка. — Можем да почакаме тук, а може и да се опитаме да намерим дома ти. Кое предпочиташ?
Той погледна към няколкото тесни, неравни стъпала, сякаш не можеше да реши.
— По-добре да почакаме тук. Хората едва ли ще се мотаят по улиците през работно време. Ще се набиваме на очи. — Той преглътна. — Пък и те може да не са си у дома. Родителите ми може да са мъртви.
Опита се да изрече думите с безразличие, но не успя.
— Добре — каза Синдер и отново се притаи в сенките на тунела. — На какво разстояние се намираме от фабриките?