Вълка беше сбърчил чело и се виждаше, че се напряга да си спомни подробностите от дома в детството си.
— Не са далече. Помня, че са близо до центъра на купола. Ще се слеем с работниците, щом денят свърши.
— Ами мините?
— Те са по-далече. В другия край на купола има два входа за мините. Реголитът е един от малкото естествени ресурси на Луната, тъй че това е голяма индустрия.
— Значи… — подхвана Трън, почесвайки се по ухото, — най-добрите ви ресурси са… скали?
Вълка сви рамене.
— Тук изобилстват.
— Това не са просто скали — обясни Синдер, докато данните от нета я затрупваха с нежелана информация. — Реголитът е пълен с метали и химични елементи. Желязо и магнезий — в горната част на Луната, алуминий и кварц — в равнините. — Тя прехапа бузата си. — А аз смятах, че по-голямата част от метала идва от Земята.
— Така е било, но отдавна. Постепенно сме станали експерти в рециклирането на материалите, донесени от Земята по време на колонизацията. Но също така сме се научили да се справяме с това, което имаме. Повечето нови постройки използват материали, извлечени от реголит — камък, метал, почва… почти цялата Артемизия е била построена от реголит. — Той замълча. — Е, и от дървесина. Имаме сектор, в който отглеждаме дървета.
Синдер обаче вече не го слушаше. Досега беше успяла да се образова, колкото можеше за ресурсите и индустрията на Луната. Макар че за тяхната цел през повечето време преглеждаше медиите и транспорта.
Транспортът, естествено, се контролираше от правителството. Левана не искаше външните сектори да имат лесна връзка помежду си. Колкото по-малко общуваха хората, толкова по-трудно би им било да организират бунт.
В тунела прозвуча серия от позвънявания и Синдер подскочи. Последва кратка мелодия.
— Химнът на лунитяните — рече Вълка с мрачно изражение, сякаш таеше отдавнашна дълбока омраза към песента.
Химнът свърши и се чу приятен женски глас: Работният ден завърши. Отбележете часовете си и се прибирайте по домовете си. Дано денят ви е минал приятно; ще очакваме завръщането ви утре.
— Колко мило! — изсумтя Трън.
Скоро дочуха ритмичните стъпки на изнурените работници, които се изливаха по улиците.
Вълка наклони глава, за да им даде знак, че е станало време, и ги поведе по стъпалата. Излязоха на изкуствената дневна светлина, където заобленото стъкло на купола скриваше блясъка на звездите. Секторът беше също толкова неугледен, колкото и тунелите под него. Синдер се взираше в кафяво-сивия пейзаж. Тесни улички и занемарени постройки, чиито прозорци бяха без стъкла. И прах, прах, навсякъде прах.
Улови се, че отбягва първите малобройни групички. Инстинктът й подсказваше да стои скрита, но никой не им хвърли дори бегъл поглед. Хората, край които минаваха, имаха уморен вид, бяха мръсни и рядко проговаряха.
Вълка разкърши рамене. Погледът му се стрелкаше по къщите, по прашните улици, по изкуственото небе. Синдер се чудеше дали се чувства неловко, задето надничаха в миналото му, и се опита да си представи Вълка като обикновено момче с любящи родители и дом, в който е расъл. Преди да бъде отнет от семейството си и да бъде превърнат в хищник.
Беше невероятно, че всички мутанти от армията на Левана, всички до един са тръгнали оттук. Колцина са били благодарни за шанса да се измъкнат от прахоляка на тези сектори, който покриваше домовете и пълнеше дробовете им?
Колко ли са страдали горчиво, че напускат семействата си?
Тя си спомни графита: Виждали ли сте сина ми?
Вълка посочи една тясна уличка.
— Насам. Улиците с къщите са предимно във външния периметър на сектора.
Те тръгнаха след него, като се стараеха да влачат краката си и да вървят с наведени глави, за да подражават на работниците. Трудна работа, когато адреналинът на Синдер пулсираше неистово, а сърцето й биеше лудо.
Първата част от плана й вече се бе провалила. И тя нямаше никаква представа какво ще прави, ако и сега се разминат със сполуката. Родителите на Вълка й трябваха живи, за да им станат съюзници. Тя се нуждаеше от сигурното убежище, което щяха да намерят при тях и където щяха да измислят какво да правят без Крес.
По-надалеч от това не можеше да мисли.
Да намери скривалище.
Чак тогава щеше да започне да се тревожи за революция.