Не се бяха отдалечили много от тунела, когато Синдер забеляза първите униформени войници, стиснали заплашително оръжие. За разлика от цивилните граждани те носеха маски, които ги предпазваха от прахоляка.
При вида им Синдер потръпна и хвърли поглед наоколо, търсейки типичната аура на чародея. Никога не беше срещала войник, далеч от чародей, но тук нищо не долавяше.
Как беше възможно няколко слабоумни войници да упражняват такава власт над стотици надарени цивилни? Лунитяните в тези сектори едва ли бяха толкова силни, колкото Левана и приближените й, но сигурно можеха да манипулират десетина стражи.
Щом си зададе въпроса и отговорът сам се появи.
Войниците бяха без чародеи, но заплахата оставаше, внушена от присъствието им. Хората от този сектор можеха да се разбунтуват. Можеха да убият войниците или да ги подчинят на волята си. Но този акт на открито неподчинение щеше да предизвика гнева на кралицата. Войниците, които щяха да ги сменят, щяха да получат закрилата на чародея, а отмъщението им щеше да е безмилостно.
Когато минаха покрай стражите, Синдер извърна лицето си на другата страна.
Те се затътриха през центъра, където насред прашен площад имаше фонтан, край който се стичаше навалицата. В средата на фонтана се издигаше статуя с воал и корона на главата, а от протегнатите й ръце се лееше вода — сякаш предлагаше на минувачите самия живот.
Като видя статуята, кръвта на Синдер замръзна. Левана беше седнала на трона едва преди едно десетилетие, а вече беше оставила следа в тези далечни сектори.
Какъв красив, спокоен фонтан, а човек изпитваше страх, като го гледа.
Четиримата вървяха след разсейващата се тълпа през улици с фабрики и складове, които миришеха на химикали, но скоро след индустриалните сгради се заредиха къщи.
Макар че къщи беше относително понятие. Домовете приличаха повече на бараки, без никакъв план, струпани една до друга точно както апартаментите в блок „Феникс“ в Ню Бейджин. Синдер вече разбра какво искаше да каже Вълка с това, че са станали експерти в рециклирането на материали. Стените и покривите изглеждаха така, сякаш бяха отрязани, отсечени, заварени, завинтени, огънати и преправени наново. Тук желязото не ръждясваше, дървото не гниеше, а старееха, оставени в ръцете на хората. Къщите се събаряха и вдигаха отново, когато семейството се преместваше или ставаше по-многочислено. Целият квартал представляваше съборетина от ламарина, дъски и всякакви отпадъци между къщите, които трябваше да влязат в употреба.
Вълка спря.
Напрегната, Синдер огледа близките прозорци и отвори върха на пръста си, готова за нападение.
— Какво има?
Вълка мълчеше. Не помръдваше. Само гледаше, без да мига, една къща малко по-надолу по улицата.
— Вълк?
Той се обади малко колебливо:
— Може и да греша, но ми се струва… май подуших майка си. Някакъв сапун ми се стори познат… макар че последния път, когато я видях, нямах такова остро обоняние. Може би…
Вълка изглеждаше умислен и уплашен.
Но също и изпълнен с надежда.
На прозорците на две-три от колибите висяха саксии, а в няколко дори имаше цветя. Къщата, в която Вълка се бе втренчил, беше една от тях — буйна китка сини маргаритки се изливаше от грубо изсеченото дърво. Бяха красиви, изискани и някак съвсем не на място сред тази печална, мрачна обстановка.
Спряха се пред вратата на къщата. Градинка нямаше, само циментова площадка пред обикновената врата. Имаше прозорец, но вместо стъкло върху рамката беше заковано избеляло парче плат.
Вълка стоеше като закован, затова Трън го заобиколи и почука на вратата.
Парчето плат беше единствената преграда пред звука отвътре и те ясно чуха всяко скърцане на пода, когато някой се приближи до вратата и едва-едва я открехна. Отвътре надникна дребна жена и щом видя Трън, се уплаши. Нисичка, жената имаше неестествено изпити страни, сякаш от дълги години не се бе хранила пълноценно. Кестенявата й коса беше стегната на кок и макар че кожата й беше смугла като на Вълка, очите й бяха катраненочерни и нямаха нищо общо с неговите поразително зелени ириси.
Трън се усмихна обезоръжаващо.
Тя явно не подейства.
— Госпожо Кесли?
— Да, сър — отвърна плахо жената и огледа останалите. Първо Вълка, после Синдер и Ико, а след това ококори почти комично очи. Възкликна тихо и отново погледна Вълка, но устните й се извиха надолу от недоверие.