— Казвам се — произнесе Трън и почтително кимна с глава — капитан Карсуел Трън. Струва ми се, че може би…
Приглушен вик се изтръгна от жената. Изненадата и подозрението й растяха с всяка секунда, борейки се едно с друго, докато тя се взираше в сина си. Отвори вратата докрай и плахо пристъпи напред.
Вълка стоеше като истукан. Синдер чувстваше как безпокойството се лее на вълни от него.
— Зеев? — прошепна майката.
— Мамо — тихо изрече Вълка.
Колебанието изчезна от очите на жената и на негово място се появиха сълзи. Тя закри устата си с две ръце и отново пристъпи напред. Пак спря. Сетне направи няколко крачки до Вълка и го прегърна. Той беше по-висок от нея, но изведнъж като че се смали, стана крехък и се приведе, за да може майка му да го гушне.
А жената се отдръпна толкова, колкото да вземе в ръцете си лицето му, да го разгледа, да види колко красив и възмъжал е станал, а може би и да се запита откъде ли са дошли всичките тези белези.
Синдер забеляза татуировка на предмишницата й, на същото място, където и Вълка беше белязан като специален агент. Само че върху татуировката на майка му се четеше просто РМ-9. Това напомни на Синдер как някои хора бележеха кучетата си, за да ги върнат после у дома, ако се изгубят.
— Мамо — рече Вълка, потискайки чувствата си. — Може ли да влезем?
Жената обходи с поглед останалите, спирайки за кратко върху Ико. Сигурно се беше почудила, каза си Синдер, защо това момиче нямаше биоелектричество, но не попита нищо.
— Разбира се.
С тези простички думи тя се отдръпна от Вълка и ги въведе в дома си.
Вътре четиримата се озоваха в малка стаичка с канапе и един-единствен стол, чиято тапицерия беше разпрана и се виждаше жълтият пълнеж. Една холографска сфера с размерите на юмрук бе закрепена в средата на една от стените, а под нея беше пъхната тумбеста масичка. В чашата върху нея бяха натопени сини маргаритки.
Вратата водеше към малък коридор, където, предположи Синдер, сигурно бяха спалните и банята. През втората врата се виждаше част от също тъй мъничката кухня с рафтове и шкафове с чинии.
Там сякаш не беше бърсан прах от една година. Но и самата жена имаше същия вид.
Вълка застана приведен, сякаш стаичката бе станала по-малка, а в това време майка му вкопчи пръсти в облегалката на стола.
— Представям ви майка си — рече Вълка, — Маха Кесли. Мамо, това са Ико, Трън и… Синдер. — Той се запъна, леко замислен, като че му се искаше да й каже нещо повече, и Синдер разбра, че обмисля дали да разкрие на майка си коя е тя.
Синдер се усмихна приветливо.
— Благодаря ви, че ни приехте. Боя се, че с идването си тук ви излагаме на голяма опасност.
Маха се поизправи все още нащрек.
Трън беше пъхнал ръце в джобовете си, сякаш се страхуваше да се допре до нещо.
— Съпругът ви скоро ли ще се върне?
Маха го погледна.
— Не искаме никакви изненади — обясни Синдер.
Маха стисна устни. Погледна Вълка и Синдер разбра. Вълка се напрегна.
— Съжалявам, Зеев. Баща ти почина преди четири години. Реголитна болест.
Лицето на Вълка не издаде нищо. Само бавно кимна. Сякаш да завари майка си жива го беше учудило повече, отколкото да научи за смъртта на баща си.
— Гладен ли си? — попита Маха, скривайки притеснението си. — Някога… вечно беше гладен. Но сигурно тогава просто си растял…
Думите увиснаха помежду им, изпълнени с мъка за погубеното детство и отминалите години.
Вълка се усмихна, но не чак толкова широко, че да покаже острите си кучешки зъби.
— Това не се е променило много.
Маха си отдъхна. Прибра косата си зад ушите и изтича към кухнята.
— Настанете се удобно. Струва ми се, че имам малко солени бисквити.
Глава двадесет и пета
Хиацинт чувстваше тежестта на страха си, когато влезе в тронната зала. Местата, запазени за придворните, бяха празни. Само кралицата седеше на трона си с чародея Еймъри. Дори личната им стража не присъстваше, което означаваше, че каквото и да се канеха да обсъждат на срещата, Левана не искаше никой друг да научи за него.
Крес, помисли си младият мъж. Разбрала е за Крес. Той я криеше на сигурно място в апартамента си, както беше обещал на Уинтър, но му беше ясно, че това не може да продължи вечно.