Но как ли бе научила Левана?
В залата бяха внесли екран, голям плосък нетскрийн, подобен на онези, на които гледаха двумерната медия на Земята, само че този беше по-фин и изящен от всичко, което Хиацинт бе виждал там. Екранът беше поставен върху триножник в рамка от полирано сребро, розови храсти с бодли, сякаш беше произведение на изкуството. Както винаги, кралицата не жалеше средства.
Кралица Левана и чародеят Еймъри гледаха намръщени, когато Хиацинт спря и чукна токовете си, като се опитваше да не мисли за последния път, когато стоеше на същото това място. И си мислеше, че със сигурност ще го убият, а Уинтър ще гледа.
— Викали сте ме, кралице?
— Така е — провлече Левана и прокара пръсти по ръкохватката на трона си.
Хиацинт затаи дъх и взе да се чуди как да обясни присъствието на Крес, че да не уличи Уинтър.
— Много мислих по нашия малък въпрос — подхвана кралицата. — Желая отново да ти гласувам доверието си, както по времето, когато беше под грижите на Сибил, но все не мога да убедя себе си, че ти служиш на мен. Твоята кралица. А не на… — Тя размаха пръсти из въздуха и на красивото й лице се изписа зловещо недоволство. — Твоята принцеса.
Хиацинт стисна зъби. Чакаше. Чакаше Левана да го обвини, че е приютил предател. Чакаше да чуе наказанието си.
Но кралицата също чакаше.
Най-сетне той сведе глава.
— При цялото ми уважение, Ваше Величество, решението да стана страж на принцеса Уинтър беше ваше. Не мое.
Тя му хвърли чувствен поглед.
— А ти много се разстрои от това назначение. — Левана въздъхна, стана и мина зад стола, на който обикновено сядаше Уинтър. Постави пръсти върху тапицерията. — След дълъг размисъл да те подложа на нещо като изпитание. Мисия, с която веднъж завинаги да докажеш своята преданост. Ако я изпълниш, няма да имаме опасения да те върнем на служба при главния ми чародей. Еймъри гори от нетърпение да се възползва от уменията ти.
Очите на Еймъри светнаха.
— Точно така.
Хиацинт свъси вежди и постепенно разбра, че тук изобщо не става дума за Крес.
Той би си отдъхнал, само че щом не ставаше дума за Крес…
— Вече ти разказах за обещанието си към моя съпруг, бащата на Уинтър — продължи Левана, — да се грижа за детето според силите си. През всичките тези години аз се придържах към него. Грижих се за нея и я отгледах като свое дете.
Хиацинт се опита да сподави ропота си срещу тези думи. Отгледала Уинтър като своя дъщеря? Нищо подобно. Тя измъчваше Уинтър, принуждавайки я да присъства на всеки процес, на всяка екзекуция, макар че на всички беше известно колко много ги мразеше момичето. Тя беше пъхнала в ръцете й ножа, който бе обезобразил красивото й лице. Неуморно й се беше подигравала заради психическата й „неустойчивост“, без да разбира каква сила се искаше от принцесата, за да издържи на изкушението да използва обаянието си и каква воля трябваше, за да потиска дарбата си през годините.
Иронична усмивка плъзна по кървавочервените устни на Левана.
— На теб не ти харесва, когато говоря за скъпата ти принцеса.
— Кралицата може да говори за когото си поиска. — Отговорът беше механичен и монотонен. Нямаше смисъл да отрича чувствата си към Уинтър, не и когато всички в двореца бяха виждали детските им лудории, игрите и пакостите им.
Той беше отрасъл с Уинтър, защото бащите им бяха приятели, въпреки че не беше прилично една принцеса да се катери по дърветата и да се бие с меч срещу сина на обикновен войник. Хиацинт си спомни как веднъж, само веднъж, се бе опитал да я целуне. Той беше на десет, а тя на осем. Беше се засмяла и като му обърна гръб, го смъмри. Не бъди глупак. Не може да ме целунеш, преди да се оженим.
Не, неговата единствена защита беше да се преструва, че пукната пара не дава, задето всички знаят за любовта му. И техните подигравки не го интересуват. И всеки път, когато Левана споменаваше принцесата, кръвта му не се смразяваше. И не го беше страх, че Левана ще използва Уинтър срещу него.
Левана слезе от подиума.
— Уинтър получи най-добрите учители, най-фините дрехи, най-екзотичните животни за менажерията й. Когато ми поискаше нещо, аз се стараех да удовлетворявам желанията й.
Тя замълча, но Хиацинт реши, че не очаква да й отговори.
— Но въпреки всичко нейното място не е тук. Умът й е твърде слаб, за да бъде полезна, а отказът й да скрие противните си белези я превърна в посмешище сред приближените ми. Тя направи за смях короната и кралското семейство. — Кралицата стисна зъби. — Доскоро аз не си давах сметка колко голямо е унижението й. Еймъри предложи на момичето ръката си. На по-добра партия не можех и да се надявам, след като тя няма кралска кръв. — Гласът й се превърна в ръмжене и Хиацинт отново усети изучаващия й поглед върху себе си, но вече се бе овладял. Тя нямаше да го ядоса даже и по този въпрос.