— Но не — най-сетне изрече кралицата. — Момичето отказва дори това щедро предложение. И то не за друго, доколкото разбирам, а за да зареже моя най-ценен съветник и да унизи още повече двора ни. — Тя вирна брадичка. — А сега и този инцидент в АР-2. Сигурна съм, че си спомняш?
Хиацинт сви устни сърдито. Ако не беше тъй бдителен, щеше да изругае.
— Не? — измърка Левана, когато той си замълча. — Позволи ми да опресня спомените ти.
Тя плъзна пръсти по нетскрийна. Той светна в изящната си рамка и показа кадър от няколко старинни малки магазинчета. Хиацинт се видя как се усмихва на Уинтър. Побутна я с рамо и я остави и тя да го побутне. С крайчеца на очите си всеки надзърташе към другия, когато той не гледаше.
Сякаш някой го прободе в гърдите. За всеки страничен наблюдател беше ясно какво изпитват един към друг.
Хиацинт гледаше, макар че не беше нужно. Той си спомняше децата и тяхната ръчно изработена корона от вейки. Помнеше колко красива беше Уинтър, когато безгрижно я сложи на главата си. Помнеше как я дръпна от главата й и я натика в кошницата.
Надяваше се, че цялата работа ще мине незабелязано.
Ама че глупак. Надеждата беше спасението на страхливците.
Премести поглед пак към кралицата, но тя гледаше записа намръщена, а в очите й се четеше ненавист. В началото подхвърли нещо за специална мисия, която да докаже верността му, а засега говореше само за Уинтър и позора, в който се бе превърнала.
— Разочарована съм от теб, сър Глина. — Левана го заобиколи. — Аз си мислех, че може да ти се вярва, че ще я държиш под контрол и няма да й позволиш да направи нищо, с което да посрами мен и двора ми. Но ти не оправда доверието ми. Как мислиш, биваше ли принцесата така да се шляе в града и да се прави на кралица пред верните си поданици?
Примирен със смъртта си, Хиацинт я гледаше, без да трепне. Тя го бе довела тук, за да го екзекутира. А той беше благодарен, че Уинтър е била пощадена.
— Е? Няма ли да кажеш нещо за свое оправдание?
— Не, кралице моя, но се надявам да ми позволите да говоря в нейна защита. Децата й поднесоха подарък в знак на благодарност, задето купи цветя от магазина им. Объркаха се, не са знаели какво означава короната. Принцесата искаше само да ги зарадва, нищо повече.
— Объркали се? — Левана го изгледа ядно. — Децата се объркали? — Изсмя се тя. — И докога трябва да търпя това объркване? Трябва ли да подмина противното им обожание? И как възхваляват красотата и белезите й, сякаш те са почетен орден, когато дори не разбират колко слаба е тя! Болестта й, виденията й! Ако седне на трона, това ще я съсипе, но те са слепи за това. Не, те мислят само за себе си и за хубавата си принцеса, а изобщо не се сещат за всичко, което съм направила, за да им дам сигурност, ред и… — Тя се обърна и раменете й затрепериха. — Трябва ли да чакам да сложат истинска корона на главата й?
Гърдите на Хиацинт се изпълниха с ужас и този път той не можа да го скрие.
Тя беше в умопомрачение.
Това, естествено, му беше известно. Но никога не я беше виждал тъй разпалена от собствената си суета, алчност и завист. Левана се държеше неразумно и гневът й бе насочен срещу Уинтър.
Не — срещу Уинтър и Селена. Ето откъде идваше всичко. Онова момиче твърдеше, че е изчезналата й племенница, и Левана се чувстваше застрашена. Боеше се, че тронът се изплъзва от ръцете й и компенсираше това със свръхпараноя и още по-силен контрол.
Хиацинт допря юмрук в гърдите си.
— Кралице моя, уверявам ви, че принцесата не е заплаха за короната ви.
— Ти няма ли да склониш глава пред нея? — Левана се извърна към него, а в очите й се таеше злоба. — Ти, който я обичаш тъй предано? Ти, който си тъй предан на кралската фамилия?
Той преглътна мъчително.
— В нейните жили не тече кралска кръв. Тя не може да стане кралица.
— Не! Тя никога няма да стане кралица! — Левана се наклони към него и Хиацинт се почувства така, сякаш около него се увива питон, души го, задавя го до смърт. — Защото ти си мой верен слуга, както разпалено оповести. И ще я убиеш.