— Знам, но се надявам, докато някой разбере, вие да сте далеч оттук.
Крес загриза устната си. Можеше да нагласи камерите на таймер, така че спирането на излъчванията да изглежда като случайни аварии или програмна грешка в системата, но и това като нищо можеше да бъде разкрито.
Хиацинт закрачи напред-назад. Тя виждаше как тече мисълта му. Планът започваше да се оформя в съзнанието му, макар че на Крес умът й не побираше как ще ги измъкне от двореца, без никой да ги види — особено принцесата, която всички познаваха.
— Какво се е случило? — попита Крес. — Левана е научила за мен, така ли?
— Не. Друго стана. — Той щипеше носа си. — Тя ще нареди да убият Уинтър. Трябва да я измъкна оттук. Мисля, че знам как. Ще наглася всичко, но… — В очите му се четеше гореща молба. — Ще ми помогнеш ли?
Крес усети как сърцето й се сви. За краткото време, в което познаваше Хиацинт, той й се бе сторил студен, безчувствен и понякога дори жесток. Но сега сякаш се бе пропукал и всеки миг щеше да се разпадне.
— Като изключа камерите?
Той кимна.
Момичето погледна портскрийна си. Беше го отделила от холографската сфера, когато се скри под леглото, но кабелът за свързване още висеше отстрани. Това беше нейният шанс. Можеше да се измъкне от двореца, да избяга от града и опасностите му. Отново можеше да намери приятелите си. Можеше още тази вечер да бъде в безопасност.
Изкушението я завладя. Трябваше да се махне оттук.
Но когато пак вдигна лице към Хиацинт, клатеше глава.
Младият мъж изглеждаше озадачен.
— За принцесата и Скарлет най-безопасно ще бъде, ако… — Тя преглътна, но слюнката заседна на гърлото й. — … ако аз остана.
— Какво?
— Шансът да не забележат, че някой си играе с камерите, е да предизвикам повредата ръчно. Мога да ги изключа за кратко, така че да изглежда, че авариите са случайни. Ако всичките спрат да работят едновременно, това ще привлече твърде много внимание, а ако изключа само част от тях, ще подскажа на кралицата накъде са тръгнали Уинтър и Скарлет. Но ако спирам и пускам едновременно различни участъци от системата за наблюдение… това ще изглежда като съвпадение. — Тя потупа с пръст долната си устна. — Мога да ги насоча по грешна следа. Може би, ако пусна аларма в друга част на двореца, ще отвлека вниманието от тях. А ключалките на всички основни изходи също могат да бъдат променени от разстояние.
Увереността на Крес растеше. Тя щеше да остане в двореца, за да даде възможност на Уинтър и Скарлет да избягат.
— Ти си откачила. Нима искаш да умреш тук?
Крес застина.
— Левана не знае, че съм тук. Докато ме криеш…
— Щом Левана научи, че съм пуснал Уинтър, тя ще ме убие.
Момичето стисна юмруци от яд, че Хиацинт се опитва да съсипе крехката й смелост.
— Заловиха Скарлет при опит да ме спасят. А Уинтър ме прибра в сандъка, макар че не беше длъжна да го прави и така се изложи на голяма опасност. Сега ще мога да се отплатя и на двете.
Хиацинт я погледна и Крес видя мига, в който той прие решението й. Това беше единствената им възможност и той сигурно го знаеше. Обърна се с гръб и раменете му се отпуснаха.
— Бях пилот на Сибил повече от година — призна той, а Крес трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе. — Повече от година знаех за теб, но не направих нищо, за да ти помогна.
Признанието му я прониза в гърдите. Тя винаги смяташе, че Сибил пристига сама, никога не си и помисли, че с нея има пилот, а когато научи за това, вече беше късно. Може би Хиацинт е могъл да й помогне, дори да я спаси.
Никога нямаше да разберат.
Той не й се извини. Вместо това стисна зъби и пак я погледна в очите.
— Ще браня Уинтър с цената на живота си. След това, давам дума, ще пазя теб.
Глава двадесет и седма
Скарлет се упражняваше в онова, което обичаше да нарича сдържаност.
Това беше умение, което не й се удаваше лесно. Но когато беше затворена в клетката, а враговете й бръщолевеха отвън, смееха се и се държаха просташки, сдържаността беше по-полезна от обидните крясъци и опитите да ги удари през решетките.
Най-малкото у нея имаше повече достойнство.
— Не можеш ли да я накараш да направи някой номер? — попита една лунитянка, която държеше чадър от пера на бухал на рамото си, макар че Скарлет не виждаше от какво се пази. Според Уинтър оставаха шест дни, преди слънцето отново да се покаже, а на Луната изобщо не валеше.