Спътникът на жената се наведе напред, подпря ръце на коленете си и надникна през решетките. Носеше оранжеви слънчеви очила. На Скарлет пак не й беше ясно защо.
Седнала на земята със сключени ръце и с качулка на главата, която покриваше ушите й, Скарлет на свой ред се взря в мъжа.
Аз съм въплъщение на спокойствието и безразличието.
— Направи нещо — заповяда мъжът.
Скарлет примигна.
Той я изгледа ядно.
— Всички казват, че земляните са сладки, забавни същества. Защо не ни потанцуваш?
Сърцето й се сви. Идваше й да направи нещо повече от това да покаже на този мъж колко сладка и забавна би могла да бъде. Но отвън, естествено, приличаше на статуя.
— Глухоняма ли си, или просто тъпа? Не ви ли учат там, на онази буца пръст, как да се отнасяте с хората, които ви превъзхождат?
Аз съм естеството на спокойствието и тишината.
— Какво й има на ръката? — обади се жената.
Мъжът погледна надолу.
— Какво ти е на ръката?
Пръстите й не трепнаха. Даже и половината от липсващия.
Жената се прозина.
— Отегчих се, а и земляните смърдят ужасно. Да вървим при лъвовете.
Мъжът се изправи и сложи ръце на кръста. Скарлет видя, че пресмята нещо в дребната си главица. Реши, че едва ли ще използва дарбата си върху нея — откакто я бяха довели в менажерията, никой не я бе манипулирал и тя започваше да подозира, че статутът й на любимец на принцесата я закриля поне от това мъчение.
Мъжът направи крачка напред. Зад него Рийо изръмжа.
Скарлет сдържа усмивката си, но волята й беше подложена на изпитание. Този вълк наистина се бе привързал към нея напоследък.
Жената хвърли поглед назад към клетката на вълка, но мъжът не сваляше очи от Скарлет.
— Ти си тук, за да ни забавляваш, тъй че направи нещо. Изпей ни песен. Разкажи ни виц. Все едно.
В следващия си номер ще спечеля състезание по взиране в кръгъл глупак с оранжеви очила.
Мъжът изръмжа, грабна чадъра на приятелката си и го затвори. Хвана извитата дръжка, промуши острия й край през решетките и смушка Скарлет в рамото.
Рийо излая.
Скарлет стрелна ръка нагоре и сграбчи перата. Дръпна чадъра към себе си и мъжът се блъсна в клетката. Скарлет замахна с дръжката нагоре към лицето му. Мъжът извика и залитна назад, а очилата му изтропаха на земята. От носа му шурна кръв.
Скарлет се подсмихна кратко, колкото да хвърли чадъра на пътеката — нямаше смисъл да го задържи, защото стражите и бездруго щяха да й го вземат. Сетне потисна самодоволството си и на лицето й отново се изписа безучастност.
Тази сдържаност даваше по-добри резултати, отколкото бе очаквала.
След като изруга и омаза цялата си риза в кръв, мъжът хвана приятелката си, вдигна чадъра и изхвърча обратно към изхода на менажерията. Сигурно щяха да я наклеветят на пазачите. Сигурно щеше да мине без едно-две хранения заради лошото си поведение.
Но пък си струваше.
Тя отправи поглед в жълтите очи на Рийо оттатък пътеката и му смигна. В отговор вълкът вирна нос и нададе кратък радостен вой.
— Спечелила си си приятел.
Тя се сепна. Някакъв страж се беше подпрял със скръстени ръце на едно дърво с големи листа и я гледаше със сивите си очи. Не беше някой от обичайните пазачи, но сякаш и преди го бе виждала. Скарлет се почуди откога ли стои там.
— Ние животните трябва да се държим едни за други — рече тя, но после реши, че повече от това мъжът няма да измъкне от нея. Тя не беше тук да забавлява разглезените лунни благородници и категорично отказваше да забавлява един от безмозъчните слуги на кралицата.
— Може би е логично, че вълкът ти допада. Свързан е с приятеля ти.
Сърцето й се разтуптя бясно. Някакво предчувствие я развълнува.
Мъжът се отдръпна от дървото и отиде бавно до клетката на Рийо. Беше отпуснал едната си ръка върху дръжката на голям нож, закачен на колана му. Вълкът притихна, изправен на крака, сякаш не можеше да реши дали да се довери на този непознат, или не.
— Бащата на този вълк беше първият, от който взеха ДНК за експериментите с войниците. Ценният арктически вълк на кралицата. Някога е бил алфа. — Стражът се обърна към Скарлет. — Но за да си алфа, ти трябва глутница, нали?