— Аз откъде да знам — отвърна тя безизразно.
— Слушай какво ти казвам. — Той наклони глава и я огледа. — Не знаеш кой съм аз.
Тъкмо изрече думите и нещо й прищрака. Русата коса, униформата. А и знаеше кой е Вълка.
Щом го разпозна, Скарлет застана още повече нащрек.
— Знам кой си. Не мога да накарам принцесата да си затвори устата, когато говори за теб.
Тя го наблюдаваше внимателно. Беше любопитна дали чувствата на Уинтър са поне отчасти споделени, но мъжът с нищо не се издаде.
Беше наистина красив. С широки рамене и изсечена челюст. Но не отговаряше на очакванията й. Стойката му издаваше снизходителност, а лицето му — безразличие. Наежен и студен, той се приближи към клетката й.
Той беше пълната противоположност на топлата, отнесена, бъбрива Уинтър.
Хиацинт не клекна, нито се приведе и Скарлет трябваше да изопне шия, за да го вижда. Неприязънта й се засили.
— Тя сигурно ти е казала за твоите приятели.
Уинтър й беше казала, че са живи. И че ще дойдат да я спасят. А Вълка много страда за нея.
Сега, когато се срещна с прословутия Хиацинт, тя не можеше да си представи, че той е човекът, донесъл вестта.
— Каза ми.
Скарлет се почуди дали не очаква благодарност, каквато нямаше да получи, само защото беше на Луната и с униформа. На чия страна беше този мъж?
Изсумтя и се облегна на лакти. Може би позата не беше толкова горда, но тя нямаше да му позволи да й причини болки във врата, като я оскърбява.
— За какво си дошъл?
— Уинтър смята, че сте приятелки.
— Но не и аз.
Суровостта му се пропука. Една тънка усмивчица се появи на устните му.
— Какво? — попита Скарлет.
Хиацинт се залюля на пети и отново сложи ръка на ножа.
— Все се чудех що за момиче ще накара един специален войник да полудее по нея. Радвам се да видя, че не е от глупавите.
Скарлет сви ръце в юмруци.
— Не е и от онези, които се поддават на празни ласкателства.
Хиацинт стисна една от решетките и най-накрая приклекна, така че очите им бяха на едно ниво.
— Знаеш ли защо си още жива?
Тя скръцна със зъби и отвърна малко неохотно:
— Заради Уинтър.
— Правилно, огънче. Гледай да не го забравяш.
— Трудно ще ми е да го забравя, докато стоя затворена в нейната клетка, слънчице.
Ъгълчето на устата му се изви в сдържана усмивка, но тя бързо изчезна. Страшно. Той посочи с брадичка ръката й.
— Кога за последен път някой е преглеждал раната да не би да е загноила?
— Знам как изглежда гнойна рана. — Тя устоя на импулса да скрие отрязания си пръст, но за нищо на света нямаше да му го покаже. — Добре е.
Той изсумтя неопределено.
— Говори се, че си надежден пилот.
— Това да не би да е интервю за работа? — намръщи се тя.
— Летяла ли си някога с лунен кораб?
Едва сега Хиацинт спечели цялото й внимание, но любопитството й беше съпроводено от подозрителност.
— Защо питаш?
— Не се различават много от земните. Контролното табло е малко по-различно, излитането е по-гладко, това е в общи линии. Мисля, че ще можеш да се справиш.
— И какво значение има дали мога да управлявам лунен кораб?
Прониза я с поглед, казвайки повече, отколкото с думи. Хиацинт се изправи.
— Бъди готова.
— За какво? И какво изобщо те интересувам аз?
— Не ме интересуваш — рече той тъй нехайно, че Скарлет трябваше да му повярва. — Но принцесата ме интересува, а тя се нуждае от съюзник. — Извърна поглед встрани. — По-добър съюзник от мен.
Глава двадесет и осма
Уинтър отвори масивната стъклена врата на менажерията и сърцето й се разтуптя. Звуците на дивите животни изпълниха коридора: крясъците на птиците от пищните им клетки, брътвежа на маймуните от лианите по тавана, цвиленето на белите жребци далеч в конюшните.
Тя затвори вратата, преди топлината да е излязла навън, и огледа разклоняващите се пътеки, но от Хиацинт нямаше и следа. Менажерията беше разположена на няколко акра в това крило на двореца и представляваше лабиринт от клетки и стъклени кафези. Тук цареше вечна влага и се носеше уханието на екзотични цветя, но то не стигаше, за да притъпи животинската миризма.
Това беше любимото й място дори преди идването на Скарлет. Уинтър винаги се чувстваше като у дома си сред животните, които не знаеха какво е контрол и манипулиране на съзнанието. Те не се интересуваха дали е красива, дали е доведената дъщеря на кралицата и дали полудява. Не помнеше някога да е изпадала в криза сред тези стени, заобиколена от приятелите си. Тук се чувстваше по-спокойна. Тук можеше да се преструва, че е господарка на сетивата си.