Принцесата прибра един непокорен кичур зад ухото си и пое навътре. Мина покрай студения дом на арктическата лисица, която се бе свила на кълбо върху един брезов дънер, скрила муцунката си в рошавата си опашка. В следващата клетка живееше снежна леопардка с трите си подскачащи малки. От другата страна на покритата с мъх пътека спеше бял бухал. Когато Уинтър мина, той повдигна клепачи.
Тя погледна напред към клетката на Рийо, но вълкът сигурно спеше в бърлогата си, защото никакъв не се виждаше. А след това беше Скарлет, единственото същество, което не беше покрито с бяла козина или пера, но носеше индивидуалността си предизвикателно с червената си коса и якето с качулка, което не сваляше въпреки жегата. Тя седеше с прибрани към гърдите колене и се взираше в цъфналия мъх пред клетката.
Уинтър наближи и тя се сепна.
— Здравей, Скарлет, дружке — Уинтър коленичи отпред.
— Здравей, куку — отвърна Скарлет и обръщението прозвуча почти ласкаво и нежно. — Как са днес стените на замъка?
Уинтър замислено измърмори под нос. Тези дни беше толкова разсеяна, че изобщо не беше забелязала стените.
— Не чак толкова кървави като друг път — реши тя.
— Ето това е нещо. — Скарлет подръпна къдриците си. Косата й беше мазна и потъмняла от мръсотията, а огнената й червенина, която в началото бе напомняла на Уинтър опашката на комета, беше угаснала. Освен това беше отслабнала много по време на пленничеството си. Гузна съвест загриза Уинтър. Да беше й донесла нещо за хапване.
Скарлет огледа подозрително ефирната рокля на Уинтър, която блестеше повече от друг път.
— Изглеждаш… — Тя замълча. — Както и да е. Какъв е поводът?
Уинтър стисна ръце.
— Хиацинт ме помоли да се срещнем тук.
Скарлет кимна, без да се учуди.
— Да, той беше тук преди малко. — Тя посочи с брадичка към пътеката. — Натам тръгна.
Уинтър се изправи с разтреперани колене. Защо беше толкова неспокойна? Това беше Хиацинт. Като деца той я беше виждал окаляна, покрита с драскотини, беше превързвал раните й, беше я държал, когато имаше видения, а шепотът му я бе връщал към реалността.
Но имаше нещо различно, когато я помоли да се срещнат тук.
За първи път той й се видя уплашен.
Половината от нощта прекара, чудейки се защо ли е тази среща, а въображението я отведе към една възможност, към една искряща надежда.
Той се канеше да й се обясни в любов. Отказваше повече да се преструва напук на политиката, напук на мащехата й. И един ден не можеше да изкара повече, без да я целуне.
Тя потръпна.
— Благодаря ти — измърмори на Скарлет. Оправи роклята си и тръгна по пътеката.
— Уинтър?
Принцесата се спря. Скарлет стискаше решетката до лицето си.
— Пази се.
Уинтър наклони глава.
— Какво искаш да кажеш?
— Знам, че го харесваш. Знам, че му вярваш. Но… пази се.
Уинтър се усмихна. Горката, недоверчива Скарлет.
— Щом настояваш. — И се обърна.
Забеляза го, щом зави зад клетка на Рийо. Хиацинт стоеше до езеро, което лениво се къдреше на малки вълнички под водопада. Вътре плуваше семейство шест чисто бели лебеда, които се бяха струпали около него, а той им подхвърляше трошички хляб от джобовете си.
Беше с униформа, готов да започне смяната си. Косата му беше тъй светла в сумрака на менажерията, че за миг на Уинтър й прималя, защото й се стори, че той е едно от животните на Левана, един от нейните любимци.
Хиацинт вдигна очи и момичето пропъди мисълта. Лицето му беше мрачно и омайната й радост поохладня. А с нея и обзелата я надежда. В крайна сметка това не беше любовна среща. Естествено, че не беше. Никога не беше.
Разочарованието не можа да прокуди обаче фантазиите и непреодолимото й желание да я притисне в някоя стена на двореца затвор и да я целува дотогава, докато всички мисли изчезнат.
Тя се покашля и застана до него.
— Скришно място си намерил — рече тя и го смушка с рамо, докато той изпразваше джобовете си от хляба.